Ниски сгради, между тях добре поддържана и окосена трева, ниски пухкави дървета. Пътищата са хубави, навсякъде има маркировка. Стрелки упътват кой път накъде води. ПАРНИК - напред, ОХРАНА - наляво, ЖИЛИЩНИ СГРАДИ - надясно, ЩАБ - направо.
Ставам и се навеждам напред, за да видя щаба. Тялото ми виси наполовина извън камиона. Бюрото по генетично и социално здраве не е във висока сграда, но изглежда огромно. Не мога да го обхвана с поглед - толкова е широко! Един грамаден звяр от бетон, стъкло и стомана. Зад щаба има няколко високи кули - не знам защо, но ми напомнят на контролната зала и се зачудвам дали затова са ни довели тук.
Освен охраната между двете стени, се виждат и други хора. Всички спират да ни огледат, но караме прекалено бързо, за да видя израженията им.
Камионът паркира пред двойна врата. Питър скача пръв. Останалите се изсипваме на паважа след него. Заставаме рамо до рамо, един до друг, така близо, че чувам дъха на всеки един от нас. В града бяхме разделени според кастите, според възрастта, според историята си. Но тук всички тези различия изчезват. Ние сме всичко, което ни е останало един на друг, всичко, което имаме.
- Започва се - промърморва Трис, докато Зоуи и Амар се приближават към нас.
„Започва се!“ - помислям си.
- Добре дошли в щаба - казва Зоуи. - Навремето тази сграда е била летище О’Хараш, едно от най-големите и оживени летища в страната. Сега е щаб на Бюрото по генетично и социално здраве, накратко го наричаме само Бюрото. Това е агенция към правителството на Съединените щати.
Усещам как лицето ми се изпразва от емоции. Зная всички думи, които изговори - е, не съм сигурен какво е „летище“ и какво са „съединени щати“, - но не разбрах нищо от цялата и реч. И не съм единственият. Питър я гледа с въпросително повдигнати вежди, сякаш иска да зададе стотина въпроса едновременно.
- Извинете ме - казва тя. - Все забравям колко малко знаете.
- Мисля, че вината за това е ваша, а не наша - отбелязва Питър.
- Ще перифразирам - усмихва се Зоуи. - Все забравям колко малко информация ви даваме. Летище е място, от което се контролира въздушния транспорт, а...
- Въздушен транспорт? - възкликва Кристина.
- Едно от технологичните открития, за което не беше нужно да знаем в града, е въздушният транспорт - обяснява Амар. - Той е бърз, безопасен и е... удивително преживяване.
- Уау - обажда се Трис.
Май наистина е развълнувана. Аз обаче си представям как политам с бясна скорост над Бюрото и започва да ми се гади.
- Както и да е. Когато започнахме да разработваме експериментите, летището беше превърнато в щаб, от който да ви наблюдаваме от разстояние - продължава Зоуи. - Ще ви разведа из контролната зала и ще ви запозная с Дейвид, ръководителя на Бюрото. Ще видите много неща, които не разбирате, но няма да е зле да ви дадем някаква предварителна представа, преди да започнете да ми задавате въпросите си. Запишете си всичко, което ви интересува, всичко, за което искате да знаете, и после може да питате мен или Амар.
Тя тръгва към входа, двама охранители и отварят вратата и я поздравяват с усмивка. Контрастът между вежливостта и пушките, преметнати през раменете, ми се струва направо смешен. Големи пушки са. Започвам да се чудя как ли се стреля с тях. Какво ли е да усетиш унищожителната им сила само с едно поставяне на пръста върху спусъка.
Когато влизам, въздухът става студен, сякаш отнякъде духа хлад. Прозорците са много високи и пропускат бледа слънчева светлина. Но това май е най-хубавата част от помещението. Старите и мръсни плочки на пода са изгубили цвета си, а стените са сиви и празни. Пред нас - море от хора и техника, над които виси табела ПУНКТ ЗА ПРОВЕРКА. Не разбирам защо им е нужна толкова много охрана, след като вече имат цели две стени, по едната от които тече ток, и са подсигурени с десетки пазачи. Не, това не е моят свят, не мога да им държа сметка.
Определено не е моят свят.
Трис докосва рамото ми и посочва към нещо в другия край на залата.
- Виж това.
В далечния край на помещението, след пункта за проверка, има огромен каменен блок със стъклен уред върху него. Ето това е едно от нещата, за които Зоуи ни предупреди, че ще видим, но няма да разберем. Не разбирам и глада в очите на Трис. Поглъща с поглед всичко, което попадне в полезрението □. Понякога имам чувството, че сме толкова еднакви, че сме един човек. Но има мигове, като този например, когато усещам различията в характерите ни. Усещам ги болезнено, сякаш се засилвам и се удрям в стена.
Кристина казва нещо на Трис и двете се усмихват. Всичко, което чувам, стига до съзнанието ми изкривено и приглушено.