- Добре ли си? - пита Кара.
- Да - отвръщам по навик.
- Знаеш ли, ще е напълно нормално, ако точно сега изпаднеш в паника - казва тя. - Не е нужно постоянно да утвърждаваш непоклатимата си мъжественост.
- Кое?
Тя се усмихва и разбирам, че се шегува.
Всички охранители отстъпват назад и оформят тунел, през който да минем. Зоуи, която върви пред нас, се обръща и казва:
- В тази сграда не е разрешено да се внасят оръжия, но ако ги оставите при охраната, можете да си ги вземете на излизане. Ако решите, разбира се. След това ще минем през скенерите и ще продължим.
- Тази жена почва да ме дразни - казва Кара.
- Какво? Защо? - питам.
- Не може да се разграничи от знанията си - отвръща тя и вади пистолета си. - Не спира да говори неща, които са очевидни, очевидни само за нея, но не и за някой от нас.
- Права си, това е дразнещо - казвам разсеяно.
Пред мен Зоуи вади пистолета си, оставя го в сив контейнер и влиза в скенера. Това е кутия с човешки размери, която има нещо като тунел по средата и може да се побере само един човек. Изваждам пистолета си. Зареден е, не съм използвал патроните. Тежи. Оставям го в контейнера, където са всички останали оръжия.
Наблюдавам как Зоуи минава през скенера, после Амар, Питър, Кейлъб, Кара, Кристина. Докато стоя пред него, пред стените, които ще ме притиснат, усещам как паниката се надига отново, ръцете ми стават безчувствени, гърдите ми се стягат от нещо, което не мога да махна от себе си. Скенерът ми напомня на дървената кутия от моята зона на страха. Притиска, огъва костите ми.
Не мога, не трябва да изпадам в паника тук.
С всички усилия на волята прекрачвам и заставам в центъра на скенера, откъдето минаха останалите. Усещам как нещо в стените се движи и издава странни звуци, след това се чува силен неприятен звук като звън. Потръпвам. После виждам ръката на охранителя, който ме подканва да изляза.
Явно всичко е наред. Мога да избягам от кутията. Поемам дъх, сякаш въздухът около мен се е отворил да ми направи място да дишам. Кара ме поглежда с укор, но не казва нищо.
Трис минава през скенера и улавя ръката ми. Почти не я усещам в моята. Спомням си онзи път, когато си инжектирах серума и минах през страховете си заедно с нея. Стените отново започнаха да се затварят върху нас, телата ни се притискаха едно в друго, сложих ръка на гърдите и и усетих ударите на сърцето □. Това беше напълно достатъчно, за да стъпя отново на земята.
След като и Юрая минава, Зоуи ни махва с ръка да я последваме.
След пункта за проверка сградата изглежда съвсем различна. Подът е покрит с плочки, но тези са перфектно почистени и излъскани. Навсякъде има прозорци. Надолу по коридора виждам редица лабораторни маси и компютри. Напомня ми на централата на Ерудитите, но тук е по-светло. Всичко е извадено на показ, сякаш никой не иска да крие нищо.
Зоуи ни повежда по по-тъмния коридор вдясно. Когато минаваме покрай хората, те спират и ни зяпат. Усещам очите им върху себе си като горещи лъчи. По гърлото и бузите ми се разлива топлина.
Вървим дълго, влизаме все по-навътре в сградата. Изведнъж Зоуи спира и се обръща с лице към нас.
Зад нея има широк кръг празни екрани, наредени като нощни пеперуди около лампа. Хората в кръга седят на ниски бюра, натискат бясно клавишите пред други монитори, но тези са обърнати навън, а не към тях. Това е контролната зала, но всичко е открито и не съм сигурен какво точно наблюдават, след като мониторите са черни. Около обърнатите навътре екрани има столове, маси, дивани. Сякаш хората се събират тук, за да гледат за удоволствие и отмора.
На няколко метра от контролната зала стои по-възрастен мъж със синя униформа и... широка усмивка. И този е усмихнат като всички други! Когато ни вижда да приближаваме, разтваря широко ръце, предполагам, за да ни посрещне с добре дошли. Май това е Дейвид.
- Ето този миг... - започва той. - Точно този миг очаквахме от самото начало.
[1] Международното летище О’Хара е разположено на 27 километра северозападно от Чикаго, Илинойс, и е едно от най-натоварените летища в САЩ. - Бел. ред.
15.
Трис
Изваждам снимката от джоба си. Мъжът пред нас е застанал до майка ми. Лицето му е по-гладко и изглежда по-слаб.
Покривам лицето на майка си с пръст. Цялата ми надежда започва да се клатушка като подухвана от вятъра свещ. Ако майка ми или баща ми, или някой от приятелите ми е жив, те щяха да ни чакат. Не биваше да си позволявам да се надявам, че това, което е станало с Амар, каквото и да е обяснението, ще се случи отново.