- В такъв случай, когато Едит Прайър каза, че от нас се очаква да определим Дивергентите и да излезем да ви помогнем, това е било...
- Дивергент е име, което решихме да дадем на тези от вас, които са достигнали определено ниво на генетично здраве - обяснява Дейвид. - Искахме лидерите на града ви да ги ценят. Не очаквахме, че лидерът на Ерудитите ще започне да ги преследва. Не очаквахме, че Аскетите ще и кажат какви са и кои са. И противоположно на това, което каза Едит, ние никога не се бяхме се надявали, че наистина ще пратите армия Дивергенти тук. В крайна сметка, истината е, че не се нуждаем от помощта ви, а само искаме вашите излекувани гени да останат непокътнати и да се предадат на бъдещите поколения.
- Значи казваш, че ако не сме Дивергенти, сме увредени? - пита Кейлъб. Гласът му трепери, всеки момент ще се разплаче. Никога не съм предполагала, че може да се разстрои заради нещо такова, но явно денят е пълен с изненади.
Спокойно! Не спирам да си го повтарям. Поемам въздух, бавно и дълбоко.
- Генетично увредени. Да - отвръща Дейвид. - Все пак, с изненада открихме, че групите за модифициране на поведението в експерименталния град се оказаха много ефективни. До неотдавна спомагаха в голяма степен за решаването на поведенческите проблеми, които направиха генетичните изменения толкова проблематични поначало. Така че няма да можете да разберете дали гените на един човек са увредени, или излекувани само по поведението му.
- Аз съм умен - казва Кейлъб. - От това, което ми казваш, излиза, че съм умен, защото прародителите ми са били изменени да бъдат умни? Аз, техният наследник, не мога истински да изпитвам състрадание. Както и останалите генетично увредени хора. Ние, увредените, сме ограничени да действаме дотолкова, доколкото ни позволяват лошите ни гени. А Дивергентите не са ограничени от нищо.
- Е... - Дейвид свива рамене. - Помисли.
Кейлъб ме поглежда за първи път от толкова много време. Гледаме се, а аз се питам дали предателството му е следствие от това, че някой е унищожил нормалните ни гени? Като болест, от която той не може да се излекува, която не може да контролира? Не, това не ми изглежда правилно.
- Гените не са всичко - заявява Амар. - Хората, включително и тези с увредени гени, могат да правят избор. Само това има значение.
Мисля си за баща си. Роден Ерудит, а не Дивергент. Човек, който не можеше да не бъде умен, но беше избрал Аскетите, беше застанал срещу собствената си природа. Човек, който се бореше със себе си - така, както се боря и аз.
Вътрешните ни войни може би не са продукт на генетична повреда. Те са нещо съвсем човешко.
Поглеждам към Тобиас. Толкова е сломен, толкова е смазан, сякаш всеки миг ще припадне. И не е само той. Кристина, Питър, Юрая и Кейлъб - всички гледат като обезумели. Кара нервно мачка подгъва на ризата си, прокарва палец по плата и се мръщи.
- Това е много информация за осъзнаване - казва Дейвид.
Твърде слабо казано. Зад мен Кристина изсумтява.
- Не сте спали цяла нощ. Ще ви покажа къде може да се нахраните и да си починете.
- Чакай - спирам го. Мисля за снимката в ръката ми и за това, че Зоуи знае името ми. Мисля за това, което Дейвид спомена - че са ни наблюдавали и са се учили от нас. Оглеждам стотиците монитори, които сега са изключени. - Каза, че сте ни наблюдавали. Как?
Зоуи свива устни. Дейвид кимва към един от мъжете зад редицата монитори. След миг всички монитори грейват. На всеки от тях се вижда какво става на различни места, явно записите са направени с камери. На най-близките до мен виждам централата на Безстрашните. Жестоката борса. Милемиум Парк. Небостъргачът Ханкок.
- Винаги сте знаели, че Безстрашните наблюдават целия град с камери - казва Дейвид. - Е, и ние имаме достъп до тях.
Наблюдавали са ни. През всичките тези години!
Искам да се махна.
Минаваме през охраната и тръгваме към... не знам къде ни води Дейвид. Искам веднага да се махна, да си взема пистолета, да побягна далеч от това място, където някакви хора са ме наблюдавали постоянно от деня на раждането ми. Първите ми стъпки, първата ми дума, първият ми учебен ден, първата ми целувка.
Гледали са, когато Питър ме нападна. Когато цялата ми каста беше подложена на симулация и се превърна в армия. Гледали са как родителите ми умират.
Какво още са видели?
Единственото, което ме спира, е снимката в джоба ми. Не мога да си тръгна, преди да разбера как така тези хора познават майка ми.
Дейвид ни отвежда в някакво помещение с много саксии с цветя и с килим на пода. Тапетите са стари и пожълтели и са се отлепили по ъглите. Влизаме след него в голяма стая с високи тавани и дървен под, светлините греят в оранжево-червено. Има легла, подредени в две редици, а до тях - шкафчета за личните ни вещи. Прозорецът е голям, с много красиви пердета. Когато се приближавам, виждам че са вехти, избледнели и опърпани по краищата.