Този, който е построил това място, вероятно е обичал светлината. Таваните са остъклени, а по стените има големи прозорци. Дори сега, когато слънцето едва наближава хоризонта, е достатъчно светло.
Бръквам в задния си джоб и изваждам картата, която Зоуи ми даде предната вечер, показвам я на охраната и минавам през пункта за проверка. Виждам скулптурата на стотина метра от входа. Мрачна, масивна, загадъчна. Като живо същество.
Представлява огромен каменен блок, квадратен и нащърбен като камъчетата на дъното на някоя пропаст. В средата му има голяма пукнатина, а около нея - малки светли камъчета. Над каменния блок е закрепен стъклен контейнер със същите размери. Пълен е с вода, а над него има лампа, която я осветява, сякаш я промушва със светлинен меч. Деликатните вълнички се скупчват около лъча. Чувам приглушен звук. Капка вода пада върху каменния блок. Първоначално решавам, че контейнерът е пукнат и тече. След малко пада втора, трета, четвърта, но все през равни интервали. Капките се събират в малка вадичка и забързват да се скрият в пукнатината. Осъзнавам, че това нещо е направено с някаква цел.
- Здравей. - Зоуи е застанала от другата страна на скулптурата. - Съжалявам, че те притеснявам. Тъкмо отивах към спалнята ви да те взема, но те видях и се зачудих да не би да си се загубила.
- Не, не съм се загубила. Точно тук исках да дойда - казвам.
Зоуи застава до мен и скръства ръце. Еднакви сме на ръст, но тя е изправила рамене и изглежда малко по-висока.
- Да, странна е, нали?
Докато говори, оглеждам луничките й. Напомнят ми на петна от слънчев лъч, промушил се през листата на дърво.
- Символизира ли нещо? - питам.
- Това е символът на Бюрото. Каменният блок е проблемът, който стои пред нас. Водата в контейнера е нашата надежда да го разрешим. А капката вода е всъщност това, което можем да направим, това, което правим - бавно и полека, но без да се
отказваме.
Не се сдържам и се засмивам.
- Не звучи много обнадеждаващо, нали?
- Да, може и така да се изтълкува - отговаря тя. - Но аз предпочитам да си го представям по различен начин. С упоритост и настоятелност дори и малките капки вода могат да променят камъка завинаги. И той никога няма да бъде същият. Промяната е възможна, нищо, че може да отнеме време.
После посочва към малка вдлъбнатина в центъра на блока, която прилича на плитка хралупа, издълбана в камъка.
- Ето това например го нямаше в началото.
Кимвам. Очите ми проследяват следващата падаща капка. Макар че съм предпазливо настроена към Бюрото и към всички, които работят в него, усещам как тиха надежда започва бавно да си пробива път в тялото ми. Този символ трябва да напомня, че именно търпението е помогнало на хората да останат живи, да продължат да съществуват, да гледат и да чакат. Но не се стърпявам и питам:
- Няма ли да е по-лесно, ако излеете целия контейнер върху камъка?
Представям си как огромната маса вода се стоварва върху него, как се удря с чудовищна сила в скалата, как се разлива навсякъде и мокри обувките ми. Да правиш по малко всеки ден може и да реши проблемите... все някога. Но аз мисля, че когато истински вярваш в нещо и когато нещо сериозно те заплашва, трябва да се хвърлиш напред с всичко, с което разполагаш, да хвърлиш и себе си, просто защото... как иначе ще изтърпиш да чакаш?
- За момента да - казва тя. - Но след това няма да имаме вода и няма да можем да направим нищо друго. Унищожаването и увреждането на човешката генетика не е проблем, който може да се разреши с една голяма стъпка.
- Да, това ми е ясно. Само се чудех дали е необходимо да се примирявате с множество малки стъпки, като може да си позволите някоя по-голяма от време на време.
- Например?
- Не знам наистина, но си струва да се помисли - казвам.
- Права си.
- Каза, че си ме търсила. Защо?
- О, съвсем забравих! - възкликва тя и се плясва леко по челото. - Дейвид ме помоли да те намеря и да те заведа в лабораториите. Иска да ти даде нещо, което е било на майка ти.
- На майка ми? - Гласът ми излиза като сподавен вик, сякаш някой ме е хванал за гърлото и ме души. Зоуи ме повежда обратно към сградата.
- Нека те предупредя съвсем приятелски - казва тя, след като минаваме през скенера. - Може би хората ще те гледат с любопитство.
Коридорите постепенно се пълнят, явно сега идва новата смяна.