Виждам Тобиас, скрит в сянката на майка си. Откакто седнах на стола и разрязаха пластмасовата лента, с която бяха вързани китките ми, той не ме погледна нито веднъж. После за много малка част от секундата погледът му докосна моя и разбрах, че е време да започна да лъжа.
Сега е някак по-лесно, понеже ми е разрешено да лъжа. Почти толкова лесно, колкото да изтласкам тежестта на серума на истината от съзнанието си.
- Не съм предател - казвам. - Тогава мислех, че Маркъс следва заповедите на Безстрашните и на безкастовите. Тъй като не можех да участвам като войник, реших да помагам с нещо друго.
- Защо да не си можела да участваш като войник? - Зад косата на Евелин свети ярка флуоресцентна лампа. Не мога да видя лицето □, не мога да се фокусирам върху нищо за повече от секунда. Серумът пак ме повлича надолу.
- Защото... - Прехапвам устни, сякаш да спра думите, преди да изскочат сами. Не знам кога съм развила талант на актриса, но със сигурност не е по-различно от умението да лъжеш, а за това винаги съм имала изключителна дарба. - Защото не мога да държа пистолет, затова. Не мога да държа пистолет след като застрелях... него... приятеля си Уил. Не мога да държа пистолет, откакто застрелях Уил. И сега не мога. Изпадам в паника.
Очите на Евелин се свиват още повече, стават като цепки. Предполагам, че дори и да има нещо добро в душата □, аз няма да получа достъп до него. Там няма и грам съчувствие за мен.
- И Маркъс ти е казал, че работи под мое командване? И макар че си знаела за доста обтегнатите му взаимоотношения и с Безстрашните, и с безкастовите, си му повярвала?
- Да.
- Сега разбирам защо не си избрала Ерудитите - разсмива се тя.
Бузите ми пламват. Искам да я шамаросам. Вероятно много от хората в тази стая искат да направят същото, но никога не биха събрали кураж да си признаят. Евелин ни заключи в града като в капан, всичко се контролира от патрулите на безкастовите. Обикалят въоръжени по улиците, следят и наказват. Тя много добре знае, че който държи пръст на спусъка, държи и властта. И сега, когато Джанийн Матюс е мъртва, няма кой да й се противопостави. Няма кой да я предизвика.
От един тиранин на друг. Това е светът ни. Това знаем. Това е настоящето.
- Защо не каза на никого за това, което става? - пита тя.
- Не исках да се стига дотам, че да признавам слабостите си - отвръщам. - Не исках и Фор да знае. Работех с баща му. Знаех, че това няма да му хареса. - Усещам как в гърлото ми напират думи, които не бива да допускам да излязат, думи, провокирани от серума на истината. - Донесох ти истината за нашия град, обяснението на причините защо сме затворени в него. И ако не искаш да ми благодариш за това, трябва поне да направиш нещо по въпроса, а не да седиш върху целия хаос, който сътвори, и да си въобразяваш, че си на трон!
Подигравателната и усмивка се изкривява, сякаш е вкусила нещо крайно неприятно. Навежда се към мен, лицето и се изравнява с моето. За първи път осъзнавам колко е стара. Виждам врязаните и като издълбани линии бръчки около очите и устата, виждам болнавия цвят на лицето □, наследен от годините недояждане. Но въпреки всичко е хубава като сина си. Дори системното гладуване не може да унищожи напълно хубостта й.
- Правя нещо по въпроса. Създавам нов свят - казва, а гласът и става съвсем тих. Едва я чувам. - Бях Аскет. Знам истината много преди ти да я научиш, Беатрис Прайър. Не знам как успяваш да се измъкнеш, но ти обещавам, че в моя нов свят няма да има място за теб. Най-вече до сина ми.
Усмихвам се. Знам, че не бива, но е много по-трудно да потиснеш жестовете и изражението си, отколкото думите. С тази тежест във вените ми... Сега вярва, че Тобиас принадлежи само на нея. Тя не знае истината. Че той вече принадлежи единствено на себе си.
Евелин се обляга назад и скръства ръце.
- Серумът на истината доказа, че си глупачка, но не си предателка. Разпитът приключи. Можеш да си ходиш.
- А приятелките ми? Кристина и Кара? Те не са направили нищо лошо.
- Скоро ще се заемем и с тях - казва Евелин.
Изправям се, едва се държа на крака, замаяна и изнемощяла от серума. В помещението има много хора, застанали един до друг, рамо до рамо. Няколко дълги секунди не мога да открия изхода. Тогава някой ме хваща за ръката. Момче с топла кафеникава кожа и широка усмивка. Юрая! Повежда ме към вратата. Всички започват да говорят.
Юрая ме извежда към коридора и оттам - към асансьора. Натиска копчето и вратата се отваря. Следвам го. Влизаме в асансьора, а аз все още не се чувствам стабилна. Когато вратите се затварят, казвам:
- Мислиш ли, че прекалих с онази част с трона и хаоса?