- Защо не?
- Не знам. - Оставя го на леглото и екранът изгасва веднага. - Мисля, че се страхувам.
Децата на Аскетите не познават добре родителите си, защото те винаги се прикриват и рядко показват нещо от себе си. Не са като другите майки и бащи, които обикновено разговарят с децата си след определена възраст. Вместо това остават скрити зад броните си от сиви дрехи и безкористни постъпки и вярват, че да споделяш, е егоистично. Това не е просто едно надзъртане в душата на майка □. Това е може би единствената истинска и реална представа, която Трис ще получи за Натали Прайър. Коя и каква е била.
Разбирам защо го държи като някакво магическо стъкло, като нещо, което може да изчезне всеки миг. Разбирам защо иска за малко поне да остави тайните неразкрити. Точно така се чувствам и аз преди процеса срещу баща ми. Това стъкълце може да и каже неща, които не иска да знае.
Проследявам очите и - гледа Кейлъб, който с неохота дъвче някаква зърнена храна и се цупи като разглезено дете.
- Ще му го покажеш ли? - питам. Тя не ми отговаря. - По принцип съм против да му
даваш каквото и да е, но в този случай това нещо принадлежи и на двама ви.
- Знам много добре - казва леко раздразнено. - Разбира се, ще му го покажа. Но първо ми се иска да го видя сама.
Не мога да и оспорвам това право. Прекарах почти целия си живот в пазене на всяка информация много близо до себе си, прехвърлях я хиляди пъти през главата си. Импулсът да споделям е нещо съвсем ново, а импулсът да крия е потребност като дишането.
Тя въздъхва, после отчупва едно парченце от кифлата ми. Аз я первам през пръстите:
- Хей, там има цяла табла.
- Значи няма защо да се притесняваш, че ще си взема малко - засмива се тя.
- Добре, няма да споря.
Трис ме хваща за ризата, придърпва ме към себе си и ме целува. Аз мушкам ръка под брадичката и и задържам главата и неподвижна до мен. Тогава забелязвам, че си чопли второ парченце от кифлата и виквам:
- Сериозно, стига! Ще ида да ти взема една кифла. Връщам се след секунда.
Тя пак се засмива.
- Трябва да те питам нещо. Имаш ли нещо против... искаш ли... да ти направят един малък генетичен тест тази сутрин?
„Малък генетичен тест.“ Какъв оксиморон само!
- Защо? - питам. Да ме накарат да си показвам гените е сходно на това да се съблека гол.
- Ами... запознах се с едно момче. Матю. Работи в една от лабораториите тук и каза, че ще му е много интересно да види какъв е генетичният ни материал - обяснява тя. -Пита за теб, защото си имал някаква аномалия.
- Аномалия?
- Според него имаш доста от характеристиките на Дивергентите, но някои ти липсват. Не знам. Попита само от любопитство. Не е нужно да го правиш, ако не искаш.
Въздухът около мен някак се нагорещява и става по-тежък. Вдигам ръка и докосвам врата си, там, където свършва косата ми. След около час Маркъс и Евелин ще са на екрана. Изведнъж разбирам, че няма да имам сили да застана пред мониторите. И макар че никак не ми се иска някакъв непознат да разглежда пъзел от парченца, които определят съществуването и начина ми на живот, казвам:
- Няма проблем, ще дойда.
- Супер! - усмихва се и доволно отчупва още едно парченце от кифлата ми. Малко кичурче коса пада над очите □. Вдигам го внимателно, сякаш ще я нарани. Тя покрива ръката ми с нейната топла силна длан и устните й се извиват в усмивка.
Вратата се отваря и влиза млад мъж със скосени очи и черна коса. Веднага го разпознавам - братът на Тори Джордж Ву. Тя му казваше Джорджи.
Той ми се усмихва закачливо, а аз искам да побягна, да се скрия в някой ъгъл на стаята, да освободя място за скръбта му.
- Сега се връщам от патрул - изговаря задъхано, явно е тичал насам. - Казаха ми, че сестра ми е тръгнала с вас...
С Трис се споглеждаме тревожно. Всички забелязват Джордж и застиват, става тихо. Онова тихо, което почти можеш да чуеш на Аскетско погребение. Дори Питър, който според мен изпитва задоволство от болката и страданието на другите, гледа сякаш не знае къде да се дене, ръцете му ту се пъхат в джобовете, ту се местят на кръста и после пак в джобове. Май не може да ги управлява.
- И... - продължава Джордж. - Защо ме гледате така?
Кара прави крачка напред, за да му съобщи лошата новина, но преценявам, че няма да може да се справи. Ставам.
- Сестра ти тръгна с нас - казвам. - Но ни нападнаха безкастовите и тя... тя не успя да премине.
Тя не успя да премине. Тази фраза не описва толкова много неща от смъртта □. Колко бързо стана всичко, как тялото и удари земята, как всички бягахме без посока и се препъвахме в тревата и храстите. Не се върнах при нея, не. А трябваше да го направя. От всички, които потеглихме в тази група, аз най-добре познавах Тори. Знаех колко силни бяха ръцете □, как здраво и уверено стискаше иглата за татуировки, познавах смеха и -висок и груб, сякаш имаше шкурка вместо гласни струни.