Джордж се олюлява и се обляга на стената, за да не падне.
- Какво?
- Тя даде живота си, за да ни защити - казва Трис удивително нежно. - Без нея никой нямаше да успее да мине.
- Ама тя какво? Тя... мъртва ли е? - Гласът му повяхва. Тялото му се залепва за стената, раменете му се отпускат.
През отворена врата виждам Амар. Върви усмихнат с препечена филийка в ръката, но усмивката му се стопява за секунда. Оставя хляба на масата до вратата.
- Опитах се да те намеря по-рано, за да ти съобщя - казва той.
Предната нощ Амар произнесе името му толкова вяло, сякаш двамата едва се познават. Не знам защо бях останал с грешно впечатление.
Очите на Джордж стават като стъклени. Амар го прегръща, а ръцете на Джордж стискат рамото му, кокалчетата му побеляват от напрежение. Не го чувам да изплаче, може би не го прави, а само иска нещо, за което да се хване. Имам много неясни спомени за мига, в който разбрах... в който повярвах, че майка ми е мъртва. Тогава се чувствах като отделен от всеки и от всичко около мен, сякаш бях на километри от тях, извън тялото си. И онова странно чувство да искаш да преглътнеш, а да не можеш. Не знам как е при другите хора. С мен беше така.
Амар извежда Джордж от стаята. Гледам как бавно се отдалечават по коридора и Амар тихо му говори.
Почти бях забравил, че се съгласих да участвам в генетичния тест, когато на вратата се появява едно момче. Е, не съвсем момче, може би на моите години. Помахва на Трис за здрасти.
- О, това е Матю - казва тя. - Май трябва да тръгваме. - Хваща ме за ръка и ме повежда към вратата. Пропуснал съм забележката □, че Матю не е немощен съсухрен учен. Или тя е пропуснала да го спомене?
„Не ставай глупав!“ - скастрям се наум. Матю протяга ръка.
- Здрасти, радвам се да се запознаем. Аз съм Матю.
- Тобиас - отговарям, защото Фор звучи странно за хората тук. Те не се идентифицират с това колко на брой са страховете им. - И на мен ми е приятно.
- Ами да тръгваме към лабораториите. Натам са - подканва ни той.
Из коридорите има много хора и всички са облечени в тъмносиньо или зелено. Панталоните им стигат до средата на глезените или няколко сантиметра над обувките, в зависимост от височината на човека. Навсякъде из сградата има широки отворени пространства, в които като артерии на сърце се вливат други коридори. Всеки е обозначен с число и буква. Хората вървят напред-назад, някои носят стъклени устройства като това, което бяха дали на Трис.
- Какво означават тези номера? - пита тя. - Само за ориентиране ли са?
- Преди са били изходи към самолетите. Тоест, до всеки номер е имало врата и прикачен проход към съответния самолет, който е трябвало да излети в определена посока. Когато решили да превърнат летището в щаб, махнали столовете, на които пътниците са сядали да чакат полета си. На тяхно място инсталирали лабораторното оборудване, което пък взели от училищата в града. Като цяло, тази част от сградата е една гигантска лаборатория.
- Какво изследвате? Мислех, че само наблюдавате експеримента - казвам и се заглеждам в една тичаща по коридора жена с протегнати напред ръце, в които държи едно от стъклените устройства. Лъчи светлина се изсипват през остъклените тавани и заливат излъсканите плочки. Поглеждам през прозорците - всичко изглежда тихо, спокойно, подредено. Тревата е окосена и подравнена до сантиметър, дърветата се полюшват леко от кроткия вятър. Много е трудно да си представиш, че някъде там хората се избиват заради някакви си увредени гени. А други пък живеят под деспотичното управление на Евелин в града, който напуснахме.
- Част от нас се занимават именно с това - всичко, което се случва в няколкото останали експериментални града трябва да се запише и анализира. Това изисква усилията на доста хора. Но някои търсят други начини да се коригират повредените гени или пък разработват серуми за наша полза, а не за целите на експериментите. Има десетки проекти. Трябва само да ти хрумне добра идея, да събереш екип и да я предложиш на комисията, която се ръководи от Дейвид. Обикновено одобряват всичко, стига да не е прекалено рисковано.
- Да. Няма да се излагат и да поемат някой риск, нали така! - обажда се Трис саркастично.
- Имат си причина да не поемат рискове - казва Матю. - Преди да бъдат въведени кастите и серумите, всички експерименти бяха изложени на постоянна опасност от вътрешни раздори. Серумите помогнаха на хората в експерименталните градове да държат нещата под контрол, най-вече серума на паметта. Е, май сега никой не работи по него, сигурно е в лабораторията за оръжия.