- Защо все още не са затворили нашия град? - пита Трис. - Както са сторили с вашия?
- Може и да го затворят, но мисля, че Чикаго е един от успешните им експерименти, при това се развива добре от много години. Няма да го прекратят с лека ръка. Това беше първият град, където хората се разделиха на касти.
Махам памука от ръката си. Останала е малка червена точица, но вече не кърви.
- Понякога си мисля, че ако можех да избирам каста, щях да избера Безстрашните -казва Нита. - Но май нямам достатъчно кураж за това.
- Нямаш представа на какво е способен човек и за какво има кураж, докато не дойде правилният момент да го покаже - отвръща Трис.
Силна болка прорязва гърдите ми. Права е. Отчаянието може да накара човек да извърши нечувани неща. И двамата го знаем.
Матю се връща точно след час, сяда на компютъра и остава там безкрайно дълго време. Очите му се движат във всички посоки, докато чете изписаното на екрана. От време на време казва „Хм.“ или „А!“. Колкото повече чакам да ни съобщи нещо, толкова повече мускулите ми се стягат от напрежение. Вече имам чувството, че раменете ми са направени от камък, а не от човешка плът. Матю най-сетне се обръща, завърта екрана и ни показва какво има на него.
- Програмата ни представя данните по разбираем начин. Това, което виждате, е опростен вариант на ДНК-то на Трис - каза той.
На екрана се вижда сложна плетеница от линии и числа, някои места са маркирани в жълто, други - в червено. Не разбирам нищо. Това определено е едно от нещата, които никога няма да проумея.
- Маркираните участъци предполагат, че гените са излекувани. Нямаше да можем да ги видим, ако гените бяха увредени. - Не разбирам какво сочи, но не спира да почуква с пръст ту върху едно, ту върху друго място от плетеницата. Той изобщо не забелязва, че не разбираме. Прекалено е отнесен да обяснява и да се слуша колко умно говори. - Тези участъци тук показват, че програмата е намерила и тракера. Комбинацията от здрави гени и резистентност към симулации е това, което се очаква да се види в диаграмата на един Дивергент. Сега следва най-странното.
Той пак докосва екрана и картината се сменя. И тази е точно толкова неразбираема, като паяжина с пръснати по нея линии и цифри.
- Това е схема на гените на Тобиас - казва Матю. - Както сами виждате, той има правилния генетичен компонент за устойчивост на симулации, но няма същите индикатори за излекувани гени като при Трис.
Гърлото ми пресъхва. Зная, че ми съобщават нещо лошо, но все още не осъзнавам каква по-точно е новината.
- Какво значи това? - питам.
- Означава, че не си Дивергент - казва Матю. - Гените ти са все още увредени, но имаш някаква генетична аномалия, която ти позволява да не се поддаваш на симулации. Всъщност изглеждаш като Дивергент, но не си такъв.
Започвам да смилам информацията много бавно, дума по дума. Не съм Дивергент. Не съм като Трис. Аз съм генетично увреден.
Думата „увреден“ потъва в мен като парче олово. Винаги съм знаел, че нещо не ми е наред, но си мислех, че е заради баща ми. Или пък заради майка ми. И заради болката, която ми завещаха като нещо, което се предава от поколение на поколение и не можеш да се отървеш от него. Това означава, че единственото добро нещо, което има в баща ми - да бъде Дивергент, - не е стигнало до мен.
Не поглеждам към Трис, нямам сили да го направя. Поглеждам към Нита. Изражението й е сурово, дори ядосано.
- Матю - казва тя, - защо не вземеш резултатите в лабораторията си и не ги разгледаш по-спокойно?
- Точно това мислех да им предложа - кимва Матю.
- Не, не мисля, че идеята е добра - обажда се Трис. Гласът и е като острие на бръснач.
Матю казва нещо, което изобщо не чувам. Слушам само ударите на сърцето си, усещам как пулсира в гърдите ми. Той докосва екрана и картината с моята ДНК изчезва. Екранът почернява. Просто парче стъкло. Матю с изправя и преди да излезе ни казва да отидем до лабораторията му, ако искаме да ни даде повече информация. Трис, Нита и аз
оставаме сами. Никой не казва нищо. Тогава Трис заявява категорично:
- Голяма работа, това не значи нищо. Разбираш ли ме?
- Не, не започвай да ми обясняваш как не значи нищо - отговарям малко по-високо, отколкото ми се иска.
Нита се разбързва да прибира нещата и да подрежда контейнерите, макар че са вече подредени. Всичко си е точно така, както го заварихме.
- Напротив, ще ти обяснявам! - възкликва Трис. - Ти си същият човек, какъвто беше преди пет минути, преди четири месеца, преди осемнайсет години. Как може нещо такова да те промени?
Чувам в думите и нещо, което е самата истина, но точно в този момент ми е невъзможно да приема каквото и да е. Не мога да повярвам дори на Трис.