- Искаш да ми кажеш, че истината не променя нищо? Това ли ми казваш?
- Каква истина? - пита тя. - Тези хора ти заявяват, че имаш нещо в гените си и ти им вярваш?
- Там беше, на екрана, сама го видя.
- Освен този екран виждам и теб - казва разпалено и ръката и хваща здраво моята. -И аз знам кой си.
Тръсвам глава. Все още не мога да я погледна. Не мога да погледна никого. Не виждам нищо.
- Аз... искам да изляза. Трябва да остана сам. Ще се видим после - казвам.
- Тобиас, чакай...
Излизам и в мига, в който се освобождавам от онези стени и онази миризма, напрежението ми започва да спада. Тръгвам по коридорите, стените им ме притискат, около мен вървят хора. Накрая стигам до окъпаната в слънчева светлина зала. Небето е яркосиньо. Чувам стъпки зад себе си, но са прекалено тежки, за да е Трис.
- Хей. - Нита се завърта на пети, изскърцвайки. - Не искам да те притискам или нещо такова, но трябва да ти кажа нещо за това... генетично увреждане. Ако те интересува, чакай ме тук тази вечер в девет. И... не искам да засягам теб и момичето ти, но мисля, че не е добра идея да я водиш.
- Защо?
- Тя е ГЧ. Генетично чиста. Няма да може да разбере... О, много е сложно за обяснение. Довери ми се, става ли? За нея е по-добре да остане настрана за известно време.
- Добре.
- Разбрахме се - кимва тя. - Трябва да тръгвам.
Гледам я как бяга към стаята за генна терапия, после се обръщам и продължавам. Не знам къде отивам, но усещам, че с всяко мое движение цялата информация, която се блъска в тялото ми, намалява бясната си скорост и не крещи толкова силно в мозъка ми.
19.
Трис
Не тръгвам след него. Не знам какво да кажа.
Когато разбрах, че съм Дивергент, си мислех, че притежавам някаква тайна сила, нещо, което другите хора нямат, нещо, което ме прави по-добра, по-издръжлива, различна. Сега, след като видях сравнението между моето ДНК и това на Тобиас, разбрах, че да си Дивергент не значи кой знае какво. Просто е кратка дума, с която се описва подредбата на гените ти. Както има дума за хората с руси и за хората с тъмни коси.
Подпирам глава с ръце. Но тези тук си имат някаква своя причина да го смятат за важно. Мислят си, че съм здрава, а Тобиас - не. И искат да го приема ей така, да им вярвам.
Е, не им вярвам и не мога да им се доверя. Не знам защо Тобиас го направи. Защо толкова му се иска да вярва, че нещо не му е наред?
Не искам да мисля повече за това. Излизам от стаята за генна терапия и срещам Нита на изхода.
- Какво му каза? - питам. Хубава е. Стройна, но не много висока. Слаба, но не прекалено. Има красива тъмна кожа.
- О, само исках да се уверя, че знае накъде да върви. Човек може лесно да се обърка тук.
- Много правилно го каза. Човек може лесно да се обърка тук - отвръщам и си тръгвам. Искам да се махна от това хубаво момиче, което е дръзнало да говори с приятеля ми в мое отсъствие. Но пък... какво толкова, не е бил дълъг разговор, едва ли повече от минутка.
В дъното на коридора виждам Зоуи. Тя ми помахва да ида при нея. Сега изглежда някак по-спокойна, отколкото сутринта. Челото и е гладко, а не набръчкано, косата и пада свободно по раменете. Тя мушва ръце в джобовете на панталоните си и казва:
- Току-що съобщих на останалите, че сме организирали да ви повозим със самолет. Можем да излетим след два часа. Искаш ли да дойдеш?
Стомахът ми се свива от страх и вълнение, точно както когато за първи път ме завързаха за стоманеното въже на покрива на небостъргача Ханкок. Какво ли е да се носиш из въздуха с кола, която има криле, да чуваш оглушителния рев на мотора, да усещаш порива на въздуха над всичките огради и стени? А и вероятността някое крило или нещо друго да падне и да се сринеш право към смъртта...
- Да - казвам.
- Ще се чакаме на изход Б14. Трябва да следваш знаците - усмихва се ослепително и си тръгва.
Поглеждам към прозорците горе. Небето е ясно и бледосиньо като очите ми. Простира се над мен и в него има някаква неизбежност, сякаш през цялото време е било там и ме е чакало. Може би защото обичах да се изкачвам високо или защото когато човек е минал през нещата, които съм изживяла аз, не му остава никаква друга възможност, освен да покори и последната граница - нагоре.
Металните стълби скърцат при всяка моя стъпка. Накланям глава назад, за да огледам самолета. Много по-голям е, отколкото си го представях. Сив като сребро. Точно под крилата си има огромни цилиндри, в които се въртят перки. Представям си как ме засмукват и ме сдъвкват, а после ме изплюват на малки парченца от другата страна. Потръпвам.