- Как е възможно такова голямо нещо да се задържи във въздуха? - пита Юрая зад гърба ми.
Поклащам глава. Не знам и не искам да се замислям. Тръгвам след Зоуи по някакви други стълби. Тези са закрепени към една дупка - като издълбана в самолета врата. Когато се хващам за парапета на стълбите, установявам, че ръцете ми треперят. Обръщам се за последен път да видя дали Тобиас е успял да ни настигне. Няма го. Не съм го виждала, откакто излезе от стаята за генна терапия.
Навеждам се, за да се мушна през дупката, макар че е доста по-висока от мен. В самолета има много седалки, покрити със син плат, избелял и скъсан по ръбовете. Избирам си седалка до прозореца и гърбът ми опира в метална пружина. Имам чувството, че съм седнала в стол, направен от оголен човешки скелет.
Кара сяда зад мен, Питър и Кейлъб - някъде назад. Не знаех, че са станали приятели. Но пък изглежда логично - и двамата са гнусна порода.
- Колко е старо това нещо? - питам Зоуи, която остава права до вратата.
- Доста. Но сме подменили всички основни части и е достатъчно голям за нуждите ни.
- За какво го ползвате?
- Предимно за разузнавателни мисии. Трябва да държим под око ситуацията в покрайнините, за да сме подготвени в случай на заплаха. - Тя млъква, замисля се и продължава: - Покрайнините са доста голямо пространство между Чикаго и другия регулиран от правителството град, Милуоки. На около три часа път оттук е.
Искам да попитам какво по-точно се случва в покрайнините, но Кристина и Юрая сядат до мен и изпускам възможността. Юрая се настанява между нас двете, навежда се през мен и надниква през прозореца.
- Ако Безстрашните знаеха за това, всички щяха да стоят на опашка да се учат как се кара такова чудо - казва той. - С мен начело.
- Не, щяха да се връзват с колани към крилата - заявява Кристина и го мушва закачливо с пръст. - Как може да не познаваш собствената си каста?
Юрая й връща жеста и пак надниква навън.
- Някой да е виждал Тобиас? - питам.
- Не, не съм го виждала - отвръща Кристина. - Наред ли е всичко?
Преди да успея да и отговоря, на пътечката между седалките се появява възрастна жена с бръчки около устата, оглежда ни и плесва с ръце.
- Казвам се Карен и ще управлявам самолета днес. Може да ви се струва страшно, но не забравяйте, че вероятността за злополука със самолет е всъщност много по-малка, отколкото с кола.
- Да бе, да, сигурно такива са и шансовете да оцелеем, ако евентуално се разбием -изсумтява Юрая под нос, но всъщност се усмихва. Тъмните му очи гледат палаво като
дете, което се кани да направи някоя пакост. Не съм го виждала толкова възторжен и в такова добро настроение, откакто Марлийн почина. Красив е като преди.
Карен изчезва в някаква стая в предната част на самолета, а Зоуи сяда от другата страна на пътечката и започва да се обръща във всички посоки и да дава инструкции -„Закопчайте коланите!“, „Не ставайте от седалките преди да сме достигнали максималната височина!“. Не съм сигурна каква е максималната височина, но пък и тя не си дава труда да ни обясни. Типично в неин стил. Цяло чудо е, че се сети да обясни за онези покрайнини.
Самолетът се задвижва удивително гладко, сякаш вече летим над земята. После прави завой и се плъзга напред към едно широко шосе, маркирано с десетки разноцветни стрелки и линии. Колкото повече се отдалечаваме от сградата, толкова по-силно бие сърцето ми. И тогава по интеркома чуваме гласа на Карен: „Пригответе се за излитане!“.
Стискам облегалките за ръце, когато самолетът тръгва напред. Скоростта ме залепя за седалката скелет, а гледката през прозорците се размазва в петна от движещи се цветове. И тогава го усещам - как машината се вдига, как земята под нас се простира в безкрая, как всичко става все по-малко и по-малко. Устата ми остава отворена, но забравям да дишам.
Виждам сградата на Бюрото. Прилича на снимката на неутрон, на която веднъж попаднах в един учебник. Виждам и оградата, опасваща я като колан. Наоколо има плетеница от пътища, а постройките изглеждат притиснати между тях.
Внезапно вече не мога да различавам дори пътищата и сградите. Всичко се превръща в покривка в три цвята - сиво, зелено и кафяво. Където и да погледна, във всички посоки има само земя, земя, земя.
Не знам какво бях очаквала да видя. Може би къде свършва светът или нещо такова, как земята виси във въздуха над някаква огромна пропаст?
Това, което не очаквах, бе да проумея, че винаги съм живяла в някакъв микроскопичен дом някъде долу, дом, който не се вижда от небето. Че съм ходила по улици, без да осъзнавам, че освен тях има милиони други улици, съвсем същите.