Това, което не очаквах, бе да се почувствам толкова малка и незначителна.
- Не можем да летим прекалено високо в такава близост до града, защото може да ни забележат. Затова ще гледаме отдалече. Вляво може да видите разрушенията от Чистата война, преди бунтовниците да започнат да използват биологично оръжие вместо експлозиви - казва Зоуи.
Премигвам, за да скрия сълзите си, преглъщам ги и чак тогава зървам нещо, което прилича на група тъмни сгради. Колкото повече се взирам, толкова по-ясно осъзнавам, че това не са тъмни сгради, а изпепелени жилища. Унищожени до неузнаваемост. Някои са изравнени със земята. Уличната настилка между тях оттук прилича на черупка на пукнато яйце.
Напомня ми на някои части от нашия град, но не съвсем. При нас разрушенията са били причинени от хора, а това тук - от нещо много по-голямо, много по-силно от човека.
- А сега ще видите и Чикаго - казва Зоуи. - Ще забележите, че една голяма част от езерото е пресушена, за да бъде построена стената, но се опитахме да запазим максимално много от него.
Виждам сградите на града, които приличат на миниатюрни играчки, виждам стената, която разсича морето от бетон, а зад нея - кафявата необятност на тресавището. И
малко след него... синьо.
Веднъж, когато се спусках по стоманеното въже от небостъргача Ханкок, гледах тресавището и си представих, че е пълно с вода, синьозелена, блеснала под слънчевите лъчи. Сега, когато мога да видя зад границите на града, разбирам, че тя е каквато си я представих тогава. Езерото в далечината грее окъпано в слънце, сякаш диша чрез вълните си.
Никой не говори, чува се само ритмичният рев на мотора.
- Господи! - възкликва Юрая.
- Тихо! - смъмря го Кристина.
- Колко голям е Чикаго в сравнение с останалия свят? - пита Питър. Всяка дума излиза боязливо, сякаш за да не го задави. - Искам да кажа... колко е голям градът в сравнение с останалата част от Земята? Какъв процент заема?
- Чикаго заема около триста шейсет и пет квадратни километра - казва Зоуи. - Земята има площ около 500 милиона квадратни километра. Процентът е толкова малък, че няма смисъл дори да се изчислява.
Съобщава ни фактите толкова спокойно, като че ли не означават нищо за нея. И вероятно е точно така. Но за мен, за нас... Удрят ме като ритник право в стомаха. Сякаш нещо вътре в мен ме смазва. Колко много земя. Какво ли има там? Как ли живеят хората по другите места?
Поглеждам през прозореца и започвам да дишам бавно и дълбоко. Тялото ми е прекалено сковано, за да има сили да помръдне. И докато гледам през прозореца, си мисля само едно - това е много сериозно доказателство за онзи Бог, в когото вярваха родителите ми. Светът е прекалено голям, за да можем да го контролираме. Само се мислим за значими и силни. Каква заблуда.
Толкова сме малки, че не си заслужава дори да се изчислява.
Колкото и да е странно, тази мисъл ме кара да се почувствам почти... свободна.
Вечерта всички отиват да хапнат, а аз оставам в стаята и включвам екрана, който Дейвид ми даде. Ръцете ми треперят, докато отварям първия файл, кръстен „дневник“.
Започва така:
Дейвид все ме кара да опиша всичко, което преживях. Предполагам, че очаква да е нешо ужасно. Мисля, че наистина е така, но нешата бяха много лоши не само за мен, а за всички, тъй че това не ме прави по-специална.
Израснах в малка къша в Милуоки, Уисконсин. Не знаех какво има отвъд стената на града. Всички наричаха тези места „покрайнините". Знаех само, че не бива да ходя там. Майка ми работеше в правосъдната система, изработваха закони и правилници. Беше избухлива и винаги недоволна, каквото и да правех, все не й стигаше. Баша ми беше учител. Беше мекушав, поддържаше всяко нейно решение, и като цяло беше напълно безполезен. Един ден се скараха в хола, нешата излязоха извън контрол и тя го застреля. Съшата нош, докато копаеше гроба му в задния двор, аз си събрах багажа и си тръгнах. Никога повече не я видях.
Трагедиите бяха ежедневие в родния ми град. Родителите на повечето ми приятели се напиваха до смърт, крешяха си един на друг, не се обичаха от много, много време и това си беше в реда на нешата. Затова съм сигурна, че изчезването ми просто е било вписано в безкрайния списък на лошите неша, които се случваха в квартала ни през последната година.
Знаех, че ако се преместя официално в друг град, ако се регистрирам и така нататък, правителството ше ме намери и ше ме прати обратно при майка ми, а аз никога повече няма да мога да я погледна в очите. Винаги, дори и със затворени очи, шях да виждам локвата кръв под простреляната глава на баша си. Така че не се преместих официално. Отидох в покрайнините. Там имаше много хора, които живееха в малка укрепена колония сред разрушенията. Ядяха обелки и горяха стари вестници, за да се топлят, зашото правителството не им даваше нишо. Всички средства отиваха за възстановяване, опитваха се с тях да вдигнат страната на крака, да съберат хората. И това продължаваше цял век, след като войната ни разедини и разпръсна. Или може би просто не искаха да дават за покрайнините, не знам.