Един ден видях как мъж бие малко дете, ударих го по главата с едно дърво, за да го накарам да спре, и той умря. Точно по средата на улицата, сред разрушените къши. Бях само на тринайсет. Побягнах, но друг мъж ме сграбчи и ме вкара в един ван. Не ме заведе в някоя странична уличка да ме разстреля, което беше странно, зашото изглеждаше като полицай. Не ме заведе и в затвор, а на сигурно място, направи ми тестове и ми обясни всичко за експериментите в градовете, както и че моите гени били по-чисти от тези на другите хора. Даже ми показа на един екран карта на гените ми.
Но аз бях убила човек, точно както майка ми уби баша ми. Дейвид ми каза, че не съм искала да го направя. Ударила съм го, за да зашитя детето. Но пък знам и друго - майка ми не искаше да убие баша ми и все пак го стори, така че какво значение има? Какво като не си искал и си го направил по невнимание? Дали е било цел, или нешастен случай, все тая, фактът си остава - един живот по-малко на света.
Само това помня от времето преди да дойда тук. Дейвид ми каза, че тези неша са се случили само зашото преди много години някакви хора са се опитали да се набъркат в човешката природа,но обяснението му не ме накара да се почувствам по-добре. Напротив.
Мисля, че съм ясна. Иска ми се да бъда разбрана правилно.
Зъбите ми се впиват в долната ми устна. Тук, в Бюрото, хората седят в столовата и ядат, пият, смеят се. Може би в града правят същото. Обградена съм от обикновен живот, а съм съвсем сама с тези ужасяващи откровения.
Притискам екрана към гърдите си. Майка ми е израснала тук, това място е моята история и моето настояще. Усещам присъствието и във въздуха, в стените. Усещам я как се настанява в мен и знам, че никога няма да си тръгне. Смъртта не може да я изтрие от съществуване. Тя е вечна.
Нахлулият през прозореца студ прониква през блузата ми и потръпвам. Юрая и Кристина влизат, смеейки се на нещо. Чистите очи и стабилната му, уверена походка ми носят облекчение, но усещам напиращи сълзи. Не знам защо. Юрая и Кристина ме поглеждат тревожно.
- Добре ли си? - пита той.
Кимвам и преглъщам сълзите.
- Къде бяхте цял ден?
- След самолета ходихме в контролната зала и гледахме - казва Юрая. - Странно е да наблюдаваш от разстояние какво става там сега. Разбрали са, че ни няма, но като цяло е същото. Евелин се държи както винаги, хората и са същите тъпаци, но е някак странно - сякаш гледаш новинарски репортаж.
- Не мисля, че някога ще седна да гледам. Струва ми се неморално и ме плаши.
- Не знам. Ако искат да гледат как си почесвам задника и как ям, това говори повече за тях, отколкото за мен.
- Колко често си чешеш задника? - засмивам се.
Той ме сръчква с лакът.
- Не че искам да прекъсвам обсъждането на чесането на задници, което е много важно, сигурна съм... - усмихва се Кристина и после изражението и помръква. - Но аз съм съгласна с Трис. Почувствах се ужасно, докато гледах онези монитори. Сякаш подслушвам и се намесвам в нечий живот като неканен гост. Мисля, че отсега нататък няма да си позволя такова нещо.
После посочва екрана в ръцете ми. Думите на майка ми все още са на монитора и светят.
- Какво е това? - пита тя.
- Оказва се, че майка ми е живяла тук. Не, всъщност е израснала на друго място, но после е дошла. И когато е станала на петнайсет, са я пратили в Чикаго като Безстрашна.
- Майка ти е оттук? - повтаря невярващо Кристина.
- Да. Луда работа. Още по-странното е, че е написала този дневник и им го е оставила. Четях го преди да влезете.
- Но това е хубаво, нали? - пита нежно Кристина. - Така ще разбереш много за нея, ще я опознаеш.
- Да, хубаво е. И не съвсем. Не съм чак толкова съсипана, затова спрете да ме гледате така. - При тези ми думи загрижеността мигом напуска лицето на Юрая. - Все ми се мотае из главата... че може би принадлежа на това място. Може да стане мой дом.
Кристина свъсва вежди.
- Възможно е - казва, но знам, че не го вярва. Все пак е мило, че се съгласява с мен.
- Не знам - обажда се Юрая. - Не мисля, че ще намерим отново онова, което се нарича „дом“. Дори и да се върнем в града.