И това е вярно. Дали където и да идем, ще останем скитници, гости? Тук или някъде по света извън Бюрото, или обратно в експеримента, все ще сме чужди. Всичко се променя и скоро няма да спре да го прави.
Или може би ние ще успеем да изградим свой дом вътре в себе си и да го носим, където и да отидем? Както нося майка си в себе си.
Кейлъб влиза в стаята. На ризата му има петно от сос, но май не го е забелязал. В очите му виждам онова, което май се нарича интелектуален подем. Зачудвам се какво е гледал или чел, за да изглежда така отнесен.
- Здрасти - казва и почти се опитва да направи крачка към мен, но очевидно забелязва отвращението ми, защото спира по средата.
Покривам екрана с дланта си, въпреки че той не може да го разчете от другия край на стаята, и го поглеждам втренчено, неспособна да му кажа нещо в отговор.
- Мислиш ли, че някога ще можеш да ми проговориш? - пита и устните му тъжно се изкривяват надолу.
- Ако го направи, ще получа удар и ще умра на място - казва студено Кристина.
Отклонявам поглед. Истината е, че понякога ми се иска да забравя всичко и да бъдем
такива, каквото бяхме преди всеки от нас да избере кастата си. Макар че той винаги ме поправяше и все ми казваше да не бъда егоист, но дори тогава беше по-добре от това -да се налага да крия дневника на майка си от него, за да не отрови паметта □, както направи с всичко друго. Ставам и пъхвам екрана под възглавницата си.
- Хайде да отидем да си вземем десерт - подканва ме Юрая.
- Не ядохте ли вече?
- И какво от това, ще ядем пак. - Обгръща раменете ми с ръка и ме избутва през вратата.
Тримата тръгваме към столовата и оставяме брат ми сам.
20.
Тобиас
- Не бях сигурна, че ще дойдеш - ми казва Нита.
Когато се обръща с гръб, за да ме поведе, забелязвам, че има татуировка на гръбнака. Ризата й е къса и разкрива само част от символа, затова не разбирам какъв е.
- Можеш ли да си направиш татуировка някъде тук? - питам.
- Някои хора могат. Тази на гърба ми представлява счупено стъкло. - Тя прави пауза, типична за хората, които се замислят дали да споделят нещо лично. - Символизира увредените ми гени... нещо като шега е.
Пак тази дума „увредени“! От мига, в който ми направиха теста, постоянно потъва и после отново упорито изплува в съзнанието ми. Ако е някаква шега, със сигурност не е от най-смешните, дори за Нита - изплю обяснението, сякаш някой е набутал лимон в устата й .
Вървим по коридор с плочки, почти празен в края на работния ден, и слизаме по някакви стъпала. По стените на стълбището светят лампи. Цветът им се сменя на всяка секунда - синьо, зелено, пурпурно, червено. Тунелът в края на стълбището е тъмен и широк и само странно проблясващите светлини ни сочат пътя. Тук плочките са стари, дори през подметките на обувките си усещам мръсотия и прах.
- Тази част от летището е била напълно променена от първите дошли тук. Известно време след войната всички лаборатории били под земята, за да са в безопасност от атаките. Сега само персоналът по поддръжката слиза долу.
- Там ли ме водиш? Да ме запознаеш с тях?
Тя кимва.
- Поддръжката не е само професия тук. Почти всички, които изпълняваме такива функции, сме генетично увредени, дошли от пропадналите експерименти, или деца на оцелели, които Бюрото е довело тук. Като майката на Трис, само че тя е имала предимството на чистите си гени. Всички учени и ръководството са генетично чисти. Потомци са на хора, които са се възпротивили на генетичния експеримент и са участвали в движения срещу него. Има някои изключения, разбира се, но са толкова малко, че мога да ти ги изброя по памет.
Каня се да попитам защо има такова голямо разделение между хората и защо това разделение се спазва толкова стриктно, но мога и сам да се досетя. Чистите са израснали в тази общност, светът им представлява една стройно изградена система от експерименти, наблюдения, обучение. От друга страна, увредените е трябвало да научат само толкова, колкото да оцелеят до следващото поколение. Разликата идва от познанието на едните и незнанието на другите, от квалификацията на едните и липсата на такава при другите. Но това, на което ме научиха кастите, е, че една система, която разчита на група необразовани хора да им върши мръсната работа, без да им дава никаква възможност да растат нагоре, е най-малкото несправедлива.
- Мисля, че момичето ти е много право - казва Нита. - Нищо не се е променило, сега просто имаш по-добра представа за ограниченията пред себе си. Всеки човек си има предел, дори Чистите.