- Значи имам предел за... какво? За състраданието ми? За съвестта ми? - питам. -Така ли мислиш да ме окуражиш?
Очите й ме изучават внимателно и концентрирано, но не отговоря.
- Това е смешно - продължавам. - Как така ти или те, или който и да е друг, ще определяте докъде се простират моите възможности!
- Така стоят нещата, Тобиас. Това си е просто генетика и нищо повече.
- Това не е никаква генетика, а лъжа. Не всичко се определя от гените и ти го знаеш много добре.
Искам да се обърна и да побягна към хотелската стая. Гневът преобръща стомаха ми, разпалва органите ми, имам чувството, че ще пламна. А дори не разбирам срещу кого е насочен този гняв. Срещу Нита, която е приела с примирение факта, че е ограничена, или срещу тези, които са й го внушили? Или срещу всички?
Стигаме до края на тунела, тя опира рамо в една дървена врата и я бутва. Попадам в един оживен, грейнал свят. Помещението е осветено от малки крушки, поставени толкова нагъсто, че таванът блести като светъл килим от жълто и бяло. В отсрещния край има дървен плот, зад който са наредени сияещи бутилки с напитки във всякакви цветове, а над тях - море от чаши. Вляво има маси и столове, а вдясно - група младежи с музикални инструменти. Въздухът е натежал от звуците на музиката. Единствената музика, която съм чувал досега, е от много скромния ми опит в кастата на Миротворците - звукът от опъването на струните на китарата и ударите на барабаните.
Имам чувството, че съм застанал в центъра на света - всеки поглед е прикован в мен. Чакат да направя някакво движение, да кажа нещо. В началото не възприемам нищо, освен музиката и глъчката, но след няколко секунди слухът ми привиква и чувам Нита да казва:
- Насам сме. Искаш ли да пиеш нещо?
Тъкмо се каня да отговоря, когато някой влита в помещението. Мъжът е нисък, а тениската му - прекалено широка за тялото му. Той размахва ръце към музикантите да спрат и те го правят точно навреме, за да го чуя.
- Време е за присъдата!
Половината от хората стават и се втурват към вратата. Поглеждам Нита, а тя се смръщва.
- Чия присъда? - питам.
- Със сигурност тази на Маркъс.
Вече бягам към вратата.
Тичам с все сила през тунела, търся начин да се мушна между хората, проправям си път. Нита ме следва и крещи да спра. Но не мога. Не съм на себе си, не се чувствам като част от това място, не съм един от тези хора, а освен това винаги съм бил добър бегач.
Вземам по три стъпала наведнъж, стискам парапета, за да пазя равновесие. Не знам защо бързам. За присъдата, за признанията? За екзекуцията? Дали се надявам Евелин да го обяви за виновен и да го екзекутира, или да го пожали? Не знам. И в двата случая ще да се чувствам по един и същи начин. Всичко опира до злото в Маркъс или до маската му, до злото в Евелин или до маската й.
Няма нужда да си припомням къде е контролната зала - хората, така или иначе, тичат натам. Когато стигам, избутвам всички и заставам най-отпред. Ето ги, на мониторите. Моите родители. Всички се отдръпват крачка встрани, само Нита застава до мен, запъхтяна и изтощена от тичането.
Някой увеличава звука. Гласовете им достигат до мен накъсани от микрофоните, но веднага разпознавам този на баща ми. Очаквам как тонът му ще се покачва на правилните места, как интонацията му ще се сменя в най-удачния момент. Мога да предскажа всяка дума, която ще каже, много преди да я произнесе.
- Позабави се - казва той. - Наслаждаваш се на мига?
Застивам. Това не е маската на Маркъс. Това не е човекът, когото градът познава като мой баща - търпеливият, спокоен лидер на Аскетите, който никога не би наранил никого. Това е мъжът, който вадеше колана от панталоните си бавно, гайка по гайка, и все така бавно го увиваше около дланта си. Това е онзи Маркъс, когото познавам най-добре. И когато го виждам, страхът от него ме притиска, смалява ме и ме превръща в онова ужасено дете, от което искам да избягам.
- Разбира се, че не, Маркъс - казва майка ми. - Ти работи дълги години за добруването на града ни. Това не е решение, което аз или някой от съветниците ми би взел с лека ръка.
Маркъс е свалил маската си, но Евелин - не. Звучи толкова убедително, че почти успява да ме накара да й повярвам.
- Аз и бившите представители на кастите трябваше да обсъдим и да вземем под внимание доста неща. Вярната ти служба на този град, лоялността, която вдъхваше на членовете на кастата си, чувствата ми към теб като мой бивш съпруг...
Изсумтявам.
- Аз все още съм твой съпруг - заявява Маркъс. - Аскетите забраняват развода.
- Напротив, разрешават го в случаи на насилие върху някой от съпрузите - отвръща Евелин и изпитвам познатото чувство на празнота и тежест. Не мога да повярвам, че тя току-що призна такова нещо пред всички.