Но нали сега иска хората в града да я видят с други очи - не като безсърдечната жена, която е поела контрола над живота им, а като жената, която е понасяла ударите на Маркъс. Иска да го постигне дори с цената на разкриването на тайната, която той ревностно пазеше зад стените на чистия си дом и перфектно изгладените си дрехи.
Тогава разбирам какъв ще е изходът.
- Ще го убие - казвам.
- Но е факт - продължава Евелин почти нежно, - че си извършил сериозни престъпления. И убеди невинни деца да рискуват живота си, за да постигнеш своите цели. Отказът ти да приемеш моите заповеди, както и тези на Тори Ву, бившия лидер на Безстрашните, доведе до смъртта на много хора по време на атаката над централата на Ерудитите. Ти предаде съмишлениците и последователите си, като не изпълни договорката ни и като отказа да се бориш срещу Джанийн Матюс. Ти предаде собствената си каста, като разкри пред всички нещо, което трябваше да остане добре охранявана тайна.
- Не, не съм...
- Не съм свършила - продължава тя. - Като се има предвид дългата ти служба за доброто на този град, ние се спряхме на алтернативно решение. За разлика от останалите лидери на касти, ти няма да получиш опрощение. Няма да можеш да участваш в консултациите по въпроси, които касаят проблемите на града. Но няма да бъдеш и екзекутиран като предател. Ще те изпратим извън границите на града, отвъд стената, и никога няма да бъдеш допуснат да се върнеш тук.
Маркъс изглежда крайно изненадан. Разбирам го.
- Поздравления! - казва Евелин. - Имаш привилегията да започнеш живота си отначало.
Дали трябва да се чувствам облекчен, че баща ми няма да бъде екзекутиран? Или да съм ядосан, че бях на крачка да избягам от него, а вместо това той ще да продължи да живее на този свят и да виси заплашително над главата ми?
Не зная. Не чувствам нищо. Ръцете ми са изтръпнали, което означава само едно -начало на паниката. Но не я усещам като преди. Всъщност не я усещам изобщо. Смазан съм от крещяща нужда да бъда някъде другаде. Обръщам се и оставям зад гърба си родителите си, Нита и града, в който бях живял.
21.
Трис
Сутринта обявяват, че ще се провежда тренировка за действие при нападение. Ведрият женски глас дава напътствия: трябва да заключим вратите на помещението, да пуснем пердетата и да изчакаме тихо и спокойно, докато сирената замлъкне. „Ще започне в кръгъл час“ - казва тя.
Тобиас изглежда отпаднал, блед е и около очите му има черни кръгове. Той взема една кифла и започва да я човърка. От време на време слага по някоя троха в устата си, но после забравя да яде и само седи с надробените в шепата му парченца.
Тази сутрин почти всички се събудихме около десет. Сигурно защото няма основателна причина да ставаме по-рано. С напускането на града загубихме кастите си и своето чувство за цел. Тук няма какво да правим, освен да чакаме нещо да се случи. Вместо да се чувствам отпочинала, бездействието ме напряга повече от всяка работа, изпълнена с рискове и опасности. Бях свикнала постоянно да правя нещо, да се боря през цялото време. Сега е друго. Опитвам се да се успокоя.
- Вчера ни возиха на самолет - казвам. - Ти къде беше?
- Обикалях из сградата. Трябваше ми време да осъзная какво се случва. - Звучи раздразнено. - Как е там горе?
- Всъщност... удивително. - Сядам срещу него, така че коленете ни се опират в разстоянието между леглата. - Наистина удивително. Светът е много по-голям, отколкото можеш да си представиш.
- Вероятно нямаше да ми хареса. Височината и всичко там...
Не знам защо реакцията му ме разочарова. Може би очаквам да ми каже, че съжалява, задето не е дошъл, че би бил щастлив да е с мен, да преживеем всичко заедно. Или поне да ме попита нещо повече. А той ми казва, че нямало да му хареса, така или иначе!
- Наред ли е всичко? - питам. - Изглеждаш сякаш не си мигнал цяла нощ.
- Е, не можеш да отречеш, че вчера бе ден на големи разкрития, нали? И не ме обвинявай, че съм разстроен и разочарован.
- Може да се разстройваш и да се ядосваш колкото си искаш - отговарям ядно. - Но според мен няма за какво. Знам, че е шок, но както ти казах вече, ти си същият човек, не си се променил за ден или два, винаги си бил това, което си, независимо какво ти казват тези хора.
Той поклаща глава отрицателно.
- Не става дума за гените ми. Говорех за Маркъс. Но ти не знаеш нищо, нали?
Въпросът е обвинителен, но не и тонът му. Той става и хвърля кифлата в кофата за
боклук.
Не знам защо думите му ме разстройват. Разбира се, че знаех за Маркъс! Когато се събудих, всички говореха за това. Но не предполагах, че Тобиас ще се чувства толкова зле, само защото няма да екзекутират баща му. Очевидно съм грешала.