Сирената се включва, както ни бяха предупредили, и не успявам да му кажа нищо повече. Шумът е оглушителен, болезнено стържещ и непоносим за ушите и съзнанието. Запушвам ухо с ръка, а с другата вадя изпод възглавницата екрана с дневника на майка ми.
Тобиас заключва вратата и пуска завесите, както са ни инструктирали. Всички сядаме на леглата си. Кара увива главата си с възглавницата, Питър просто си седи облегнат на стената, но със затворени очи. Не зная къде е Кейлъб. Предполагам, че разследва нещото, заради което се държеше така странно вчера. Кристина и Юрая също не са с нас. Може би се разхождат из сградата и я проучват. Предната вечер след десерта изглеждаха решени да разберат какво има във всяко ъгълче на щаба на Бюрото. А аз реших да продължа да разкривам коя е била майка ми. Писала е доста за първите си впечатления от Бюрото. Записките и са от различни дни. Направило и е впечатление колко е чисто, как всеки ти се усмихва, влюбила се е в града ни, докато го е гледала в контролната зала.
Включвам екрана с надеждата да не мисля за побъркващия шум.
Днес изявих желание да ида в града. Дейвид каза, че Дивергентите измират и някой трябва да спре убийствата, зашото това е загуба на най-качествения ни генетичен материал. Мисля, че е ужасно да говориш за нечия смърт като за загуба на материал, но знам, че Дейвид не го казва с лошо. Разбирам, че има предвид, че ако Дивергентите не бяха подложени на това гонение, нямаше да се намесваме, не и до определно ниво на разрушение. Но сега някой трябва да се погрижи за тях.
Само няколко години, така ми каза. Всичко, което имам тук, са неколцина приятели. Нямам семейство и съм достатъчно млада, за да ме вкарат лесно. Просто ше изтрият спомените на няколко души и ше им внушат нови. Ше ме сложат при Безстрашните, зашото вече имам няколко татуировки и само така ше мога да ги обясня на хората в експеримента. Единственият проблем е, че на Изборната си церемония след година се налага да отида при Ерудитите, зашото именно там е убиецът, а не съм убедена, че съм достатъчно умна, за да мина през инициацията. Дейвид каза, че нямало значение, можел да промени резултатите ми, но това ми се струва много грешно. Ако за Бюрото кастите не означават нишо, ако за тях това са само групи за модифициране на поведението, онези хора вярват в тях и е лошо човек да си играе и да се подиграва със системата им.
Наблюдавам ги от няколко години и си мисля, че няма да е трудно да се приспособя. Обзалагам се, че познавам града по-добре, отколкото самите му жители. Ше бъде трудно да изпрашам информация, зашото някой може да забележи, че се свързвам с друг сървър, а не с градския. Предполагам, че няма да мога да пиша много често, ако изобшо успея да пиша. Ше е много трудно да се разделя с всичко, което познавам, но може да е за добро. Може би е някакъв нов старт, нов живот.
Имам нужда от това.
Прекалено много информация, за да я преглътна леко, но несъзнателно се връщам и препрочитам: Единственият проблем е, че на Изборната си церемония след година се налага да отида при Ерудитите, защото именно там е убиецът. Не знам за какъв убиец говори. Може би за предшественика на Джанийн Матюс? Но това, което ме обърква най-много е, че всъщност тя не избра Ерудитите.
Какво се е случило, за да реши да отиде при Аскетите?
Сирената спира. Останалите бавно се изправят, но Тобиас не мръдва, само седи и потупва с пръсти крака си. Не искам да говорим, не зная има ли смисъл да чуя какво има да ми каже сега, когато и двамата сме изнервени.
Но той изрича само:
- Може ли да те целуна?
- Да - въздъхвам облекчено.
Навежда се, докосва бузата ми и ме целува много нежно.
Поне знае как да ми оправи настроението.
- Не се сетих за Маркъс, а трябваше - казвам.
- Е, всичко вече свърши- свива рамене той.
Зная, че не е свършило. Сътвореното от Маркъс зло е твърде голямо. Но решавам да не задълбавам в темата.
- Как е дневникът? - пита.
- Засега само спомени от времето й тук. Но става интересно.
- Добре, ще те оставя да четеш.
Усмихва се, но виждам, че продължава да е изтощен, разстроен. Не правя опит да го спра. Сякаш всеки от нас оставя другия на собствената му тъга. Той - да се опита да преодолее истината за гените си и да превъзмогне каквито надежди е имал за присъдата на Маркъс. А аз... загубата на родителите си.