Когато Зоуи свършва разговора си, твърдото ми решение да не поглеждам към мониторите отива по дяволите. Не мога да контролирам любопитството си и приковавам очи към големия екран над бюрата. Евелин седи на леглото си и гали нещо, поставено на нощното й шкафче. Приближавам се да видя какво е, а жената зад бюрото ми казва:
- Това е стаята й. Следим я денонощно.
- Можете ли да я чуете?
- Да, ако увеличим звука. Но по принцип не го пускаме често. Трудно се издържа на толкова много говор по цял ден.
- Какво е това, което гали?
- Някаква статуетка, не знам - свива рамене жената. - Но я гледа от доста време.
Разпознавам я - видях я в стаята на Тобиас, когато спах при него след провалената ми
екзекуция в централата на Ерудитите. Беше статуетка от синьо стъкло с абстрактна форма, напомняща на течаща вода.
Докосвам с пръсти брадичката си и се опитвам да си спомня. Тобиас ми беше казал, че Евелин му подарила тази статуетка, когато бил малък. Нещо като предизвикателство към баща му, който не одобрявал безполезни и красиви предмети. Тогава не обърнах внимание, но сега разбирам, че тази статуетка означава нещо важно за нея, след като си е дала труда да я пренесе чак от сектора на Аскетите до централата на Ерудитите и да я сложи на нощното си шкафче. Може би е символ на бунта й срещу кастите?
Евелин опира брадичка върху дланите си, без да откъсва очи от статуетката. После става, разкършва ръце и излиза.
Не, това не е никакъв символ на бунт. Това е спомен за Тобиас. Не знам защо не съм се замисляла досега, че когато Тобиас тръгна с мен, той не се превърна само във въстанал срещу лидера си бунтовник. А и в син, който изостави майка си. И сега тя тъгува за него.
А той? Дали той тъгува за нея?
Колкото и трудни и обтегнати да бяха отношенията им, такива връзки никога не се късат. Не е възможно да отделиш детето от майката.
Зоуи докосва рамото ми.
- Искаше да ме питаш нещо?
Кимвам и извръщам глава от екрана. Зоуи изглеждаше много млада на снимката с майка ми и Дейвид, но все пак е била с тях, затова мисля, че трябва да знае нещо. Бих попитала Дейвид, но като ръководител на Бюрото той е зает почти винаги и човек трудно може да го намери.
- Искам да знам повече за родителите си - казвам. - Чета дневника и ми е малко трудно да разбера как са се срещнали и защо са решили заедно да се присъединят към
Аскетите.
- Ще ти кажа това, което знам - кимва тя. - Имаш ли нещо против да вървиш с мен до лабораториите? Трябва да кажа нещо на Матю.
Тя тръгва, сложила ръце зад гърба си, а аз - стиснала екрана, който Дейвид ми даде. Целият е покрит с отпечатъци от пръстите ми и е топъл, може би защото не спирам да го докосвам. Разбирам защо Евелин не изпуска онази статуетка от ръцете си. Това е последното парченце, останало от сина □. Така както екранът е последното нещо, което ми е останало от майка ми. Когато го нося до себе си, я чувствам близо до мен.
Може би затова не искам да го дам на Кейлъб, макар че и той има право да го види. Не съм сигурна, че мога да го пусна дори за малко.
- Запознаха се в училище - заразказва Зоуи. - Баща ти беше безспорно много умен човек, но така и не можа да се справи с психологията. Учителят, разбира се, Ерудит, беше много строг с него. Майка ти му предложи да му помага след часовете и той каза на родителите си, че ще прави някакъв проект за училище. И така няколко седмици. След това започнаха да се срещат тайно. Мисля, че едно от любимите им места беше фонтанът в южната част на парка Милениум. Как му казвахте? Бъкингамският фонтан? До тресавището.
Представям си как майка ми и баща ми седят при фонтана, водата ги пръска, краката им са потопени в него и леко докосват бетонното дъно. Зная за кой фонтан говори, но го бяха затворили отдавна и никога не съм виждала вода в него. Въпреки това картината, която въображението ми рисува, е много красива.
- Когато Изборната церемония наближи, баща ти нямаше търпение да напусне Ерудитите, защото бе разбрал, че там стават ужасни неща.
- Какво? Какви ужасни неща?
- Баща ти и Джанийн Матюс бяха добри приятели. - обяснява Зоуи. - Бе видял как тя прави експерименти върху безкастови в замяна на храна и дрехи. Изпробваше серума на страха, който по-късно Безстрашните въведоха в своята инициация. Преди години симулирането на страха не беше доразработено, тогава не се предизвикваха индивидуалните страхове на човека, а само ситуации, които биха уплашили повечето хора. Страх от височини, от паяци, такива неща. Нортън като представител на Ерудитите беше там през цялото време, гледаше и позволяваше тези експерименти да продължат колкото е необходимо, а не колкото е поносимо за един човек. Баща ти не можеше да приеме тези неща.