- Знаеш ли защо се е съгласила? - питам.
Кейлъб поклаща глава отрицателно.
- Не, но според някои от данните, а те не са никак много и не са изчерпателни, хората са били принудени да се присъединят към експериментите, за да избегнат глада и бедността. Било е наистина ужасно. Семействата на участниците са получавали стипендия. Била е месечна и са им я давали в продължение на десет години. Това очевидно не е бил нейният мотив, понеже е работила за Бюрото. Предполагам, че се е случило нещо лошо, което е искала да забрави на всяка цена.
Смръщвам се срещу снимката. Не разбирам. Нима мизерията и гладът са били толкова ужасяващи, че да накарат човек да забрави себе си и всички, които обича, само и само за да осигури на семейството си месечна стипендия? Може и да съм живяла с Аскетите на хляб и зеленчуци почти през целия си живот, но никога не съм била толкова отчаяно гладна. Положението, в което са били тези хора, трябва да е било кошмарно, далеч по-потресаващо от всичко, което съм виждала в града.
Не мога да си представя и защо Едит е била така отчаяна. Или може би не е имала никого, за когото да иска да си спомня.
- Много ми е интересно що за законен прецедент е това да дадеш съгласие и от името на наследниците си - казва Кейлъб. - Възможно е да го направиш от името на децата си, когато са под осемнайсет, но за следващите поколения е много странно.
- Мисля, че всички определяме съдбата на децата си чрез решенията, които вземаме за себе си - отвръщам разсеяно. - Дали аз и ти бихме направили същия избор, ако мама и татко не бяха решили да се присъединят към Аскетите? Не знам. Може би, ако те не бяха направили такъв избор, нямаше да се чувстваме задушени и притиснати. Може би щяхме да бъдем съвсем различни хора.
И тази мисъл се плъзва в съзнанието ми като хлъзгава змия. Може би щяхме да станем по-добри хора, които не предават собствените си сестри.
Забивам поглед в масата. През последните няколко минути беше лесно да се преструваме, че отново сме брат и сестра. Но можеш да се отдалечиш от реалността и от гнева си само за малко. После те те заливат с цялата си отприщена мощ. Вдигам очи към Кейлъб. Искам да го погледна така, както го гледах в затвора на Ерудитите. Но съм прекалено уморена да се боря с него, да слушам оправданията му. Писнало ми е да ми пука и да мисля как собственият ми брат ме предаде и изостави.
- Едит се е присъединила към Ерудитите, нали? Макар че е имала Аскетско име? -питам кратко.
- Да! - отвръща той, но без да забележи промяната в тона ми. - Всъщност повечето от нашия род са били Ерудити. Имало е няколко Аскети и един или двама Прями, но като цяло линията е последователна.
Усещам студ и започвам да треперя.
- Предполагам, че в извратеното ти съзнание тази последователност е извинение за сторенето от теб? - казвам остро. - За това, че избра Ерудитите, че им остана предан. Искам да кажа, че ако си бил предназначен за един от тях, е лесно да приемеш и да повярваш в девиза „Кастата над кръвта!“.
- Трис... - Очите му ме молят да го разбера. Но не мога. Не искам.
Изправям се.
- Е, сега аз знам за Едит, а ти знаеш за майка ни. Да оставим нещата така.
Понякога, когато го гледам, изпитвам болезнено състрадание, а друг път - желание да
го хвана за гърлото и да го удуша. Но в този миг искам само едно - да избягам и да си въобразя, че това никога не се е случвало. Излизам от стаята и хуквам. Обувките ми скърцат по плочките. Тичам към хотелската стая с все сила, тичам, докато усещам миризмата на лимон и белина. Едва тогава спирам.
Тобиас стои пред вратата на стаята. Останала съм без дъх, усещам пулса си дори в пръстите на ръцете. Чувствам се затрупана под усещането за загуба, под удивлението, изненадата, гнева и копнежа.
- Трис, добре ли си? - пита той загрижено.
Поклащам глава. Едва дишам. Хвърлям се напред и притискам тялото му към стената, покривам го с моето, устните ми намират неговите. Той се опитва да ме спре, но после може би решава, че точно сега не е времето да ме пита дали съм добре, или не, не го е грижа дали той е добре, или не, просто не го е грижа за нищо. Не сме оставали сами от дни. Седмици. Месеци.
Той заравя пръсти в косата ми, а аз се притискам в обятията му като перките на два вентилатора, вклинени една в друга. Той е най-силният мъж, когото познавам. И най-топлият. Но никой не вижда топлината му. Той е като тайна, която трябва да се пази цял живот. И аз ще да я пазя.
Тобиас свежда глава и целува шията ми. Устните му са настоятелни, а ръцете - гладки и нежни по цялото ми тяло. Закачам пръсти на гайките на колана му и затварям очи. В този миг зная точно какво искам: да махна всички дрехи между нас, да разкъсам и унищожа всичко, което ни дели, миналото, настоящето и бъдещето.