- Първата буква е за кастата, от която произхождаш, а втората - за кастата, която си избрал. Мислели са, че като проследяват кастите, ще им е по-лесно да наблюдават движението на гените.
Буквите до името на майка ми: ЕАБк. Предполагам, че Бк означава безкастова.
Буквите до името на баща ми: АА с точка.
Докосвам линията, която ме съединява с родителите ми, после тази, която ги съединява с техните родители и така осем поколения назад, като броя и моето. Тази карта посочва това, което винаги съм знаел - че съм завинаги свързан с тях и с тежкото им наследство, независимо колко далеч бягам.
- Благодаря, че ми показа тези неща - изричам тъжно и уморено, - но не разбирам защо трябваше да се случи в полунощ.
- Мислех, че ще ти е интересно да ги видиш. А има и друго, за което искам да поговорим.
- Още доказателства за ограничените ми способности? - тръсвам глава. - Не, стига ми това, което вече знам.
- Не. Но се радвам, че го каза.
Тя обляга рамо върху името на Евелин. Отдръпвам се, не искам да съм толкова близо до нея, че да виждам светлината в светлокафявите й ириси.
- Снощният ни разговор за генетичните увреждания... всъщност беше тест. Исках да видя как ще реагираш и да се уверя, че мога да ти се доверя - казва тя. - Ако бе приел леко и с доверие това, което заявих за ограниченията на хората с увредени гени, нямаше да ти се доверя.
Тя се плъзва по стената към мен и рамото й покрива името на Маркъс.
- Не съм много въодушевена от етикета, който са ми сложили - „увредена“. Разбираш това, нали?
Спомням си как горчиво изплю обяснението за татуировката на счупено стъкло. Сякаш
беше отрова.
Сърцето ми започва да бие силно, усещам пулса си в гърлото. Разочарование и горчивина изместват спокойствието и усмивката □. Очите и изгубват топлината си. Започвам да се страхувам от нея и от това, което казва, но в същото време съм развълнуван, защото вече няма нужда да се съгласявам, че съм по-малък, отколкото винаги съм вярвал.
- Мисля, че и ти не го приемаш леко - казва тя.
- Не, не го приемам изобщо.
- В тази сграда има много тайни. Една от тях е, че за Бюрото хората с увредени гени са заменими. Друга тайна е, че много от нас няма да седят и да търпят това.
- Заменими? Какво имаш предвид? - питам.
- Престъпленията, извършени срещу хора като нас, са доста сериозни - продължава Нита. - И скрити. Мога да ти покажа доказателства, но това ще стане по-късно. Засега ще ти кажа само, че работим срещу Бюрото, имаме основание да го правим и искаме да се присъединиш към нас.
Присвивам очи.
- Защо? Какво точно искаш от мен?
- Засега само да ти покажа света извън това място.
- И в замяна получаваш... ?
- Твоята защита - казва тя. - Отивам на опасно място и не мога да кажа на никого от Бюрото. Но ти си външен, което значи, че мога да ти се доверя. Освен това знаеш как да се защитаваш. И ако дойдеш с мен, ще ти покажа доказателството, което искаш да видиш.
Тя слага ръка на сърцето си, сякаш за да се закълне. Крайно скептичен съм, но любопитството ми надделява. Не ми е трудно да повярвам, че Бюрото би извършило нещо лошо, защото всяко управление, през което е минал градът ни, е вършило лоши неща, дори това на Аскетите начело с баща ми. Предполагам, че в думите и има истина, но освен това не мога да спра да се надявам, че не съм чак толкова увреден, че имам повече качества от хората с чисти според групата учени гени. Гени, каквито няма да мога да предам на децата си.
Ето защо й се доверявам. Засега.
- Добре - казвам.
- Първо, преди да ти покажа каквото и да е, трябва да обещаеш, че няма да кажеш на никого, дори и на Трис, за това, което ще видиш. Става ли?
- Но на нея може да и се има доверие. - Обещал съм и да не пазя тайни, да И споделям. Не искам да изпадна в ситуация, която изисква от мен да не изпълня обещанието си към нея. - Защо да не знае?
- Не казвам, че не може да и се има доверие. Просто няма тези умения, от които се нуждаем, а и не желаем да рискуваме ничий живот. Бюрото не иска да се организираме и да бъдем единни. Ако твърдо им докажем, че не сме увредени, това би означавало, че всичко, което правят - експериментите, генетичните модификации, - е пълна загуба на време. А никой не иска да чуе, че е пропилял живота си в името на грешната кауза.
Това ми е съвсем ясно - изпитах го на гърба си, когато разбрах, че кастите са изкуствено създадени, система, която има една-единствена цел - да бъдем държани под контрол колкото е възможно по-дълго.
Тя се оттласва от стената и изрича единственото нещо, което би могло да ме убеди да не казвам на Трис:
- Ако и кажеш, ще я лишиш от избора, който аз давам на теб сега. Ще я принудиш да стане конспиратор. Можеш да я защитиш само ако не й кажеш нищо.