Макар аз самият да съм изтръгнал от себе си всичко мекушаво и добродушно и да смятам подобни качества за напълно безполезни, сега се замислям дали, принуден да се изправи срещу собствената си природа, този човек не е лишен от нещо важно.
- Няма начин! - заявява Нита.
- Нита, ти ли си? - пита глас отвътре. Изразителен, музикален глас. Мъжът е нисък и усмихнат до ушите. Идва на прага и се обръща към пазача: - Нали ти казах да ги пуснеш? Хайде, влизайте!
- Здрасти, Рафи - поздравява го Нита с облекчение. - Фор, това е Рафи. Той е много важен човек тук.
- Радвам се да се запознаем - казва той и ни подканя да влизаме.
Стаята е голяма и е осветена от много свещи и фенери. Всички мебели са дървени, а масите са празни, с изключение на една.
В дъното на стаята седи жена и Рафи се разполага на стола до нея. Двамата не си приличат - тя има червена коса и пищни форми, а той е тъмен и много слаб. Въпреки това са като два камъка, издялани от едно и също длето. И очите им - гледат по един и същи начин.
- Оръжията на масата - нарежда Рафи.
Този път Нита се подчинява. Оставя ножа и сяда. Аз правя същото. Жената срещу нас вади пистолет и го слага встрани.
- Кой е тоя? - посочва с глава към мен тя.
- Това е моят сътрудник. Фор.
- Що за име? Фор? - пита тя, но съвсем сериозно. Свикнал съм хората да ми задават този въпрос винаги с известна доза насмешка.
- Такива имена им дават в експерименталните градове - казва Нита. - Означава, че те е страх само от четири неща.
Минава ми през ума, че нарочно ме представя с това име, за да има възможност да спомене откъде съм. Дали така не се опитва да натрупа актив и да ги накара да и вярват? Или може би по този начин ще бъдат по-склонни да ми имат доверие?
- Интересно - отвръща жената и почуква с пръст по масата. - Е, Фор, аз пък съм Мери.
- Мери и Рафи ръководят бунтовническата група на хората с увредени гени в тази част на страната - обяснява Нита.
- Като кажеш „група“, все едно говориш за няколко баби, седнали да си гледат на карти - казва меко Рафи. - Ние сме във всеки град без изключение, освен това имаме и регионални отговорници за Средния запад, Юга и Изтока.
- Няма ли и за по-далечния Запад? - питам.
- Вече не - отвръща тихо Нита. - Теренът е прекалено труден за преминаване, градовете са прекалено отдалечени един от друг и реално след войната е станало невъзможно да се живее. Сега всичко там е диво, няма хора.
- Значи в вярно това, което говорят? - казва Мери. Светлината се отразява в очите и и те заприличват на две кръгли парчета стъкло. - Хората в експерименталните градове наистина не знаят нищо за света навън?
- Разбира се, че е вярно. Защо да им казват? - отговаря Нита.
Изведнъж усещам жестока умора, очите ми натежават. Изтощението ме напада съвсем неочаквано. За краткия си живот съм участвал в прекалено много бунтове. Първо безкастовите, сега пък увредените... явно натам отиват нещата.
- Не че имам нещо против размяната на любезности, но не можем да останем много. Не трябва да отсъстваме дълго, защото ще започне да става подозрително - казва Нита и се обръща към мен. - Фор, можеш ли да огледаш дали всичко навън е наред, искам да поговоря с Мери и Рафи насаме.
Ако бяхме сами, бих я попитал защо не мога да присъствам на разговора им и защо изобщо си е направила труда да ме вкарва тук, като можеше да си остана навън. Може би защото все още не съм се съгласил да и помагам, а и е искала те да ме видят. Не разбирам, но все тая. Затова просто се изправям, вземам си ножа и излизам през вратата, при охраната на Рафи.
Боят е свършил и на земята лежи човек. Останалите са се разотишли. За секунда си помислям, че човекът мърда, но когато се взирам, разбирам, че някой го пребърква. Вече не е човек, а труп.
- Мъртъв? - Думата излиза с въздуха от дробовете ми.
- Аха. Ако не можеш да се защитаваш, няма да оцелееш и една нощ тук.
- Защо хората идват тогава? Защо не се върнат в градовете?
Той не отговаря. Дори решавам, че не е чул въпроса ми. Виждам как мародерът изпразва всичко от джобовете на мъртвия и после се шмугва между сградите. Тогава охранителят на Рафи проговаря:
- Ако умреш тук, някой ще се погрижи за теб. На някой ще му пука, че те няма. На Рафи му пука, както и на останалите лидери. Ако умреш в града, на никой няма да му пука. Ако си генетично увреден, разбира се. Бях свидетел на жестоко убийство. Един чист уби един от нас, но в съда казаха само, че било злополука. Каква глупост!
- Злополука?
- Един вид, че било нещастен случай - чувам гласа на Рафи зад себе си. - Тоест не го класифицират като свирепо убийство, а като... убийство по невнимание. Официално всички сме равни и към нас се отнасят еднакво, нали? Но това не се случва често.