Рафи застава до мен и скръства ръце като владетел, който оглежда царството си и го харесва. Хвърлям поглед към улицата, към проснатото тяло с разперени ръце и изпразнени джобове. И осъзнавам, че красотата, която той вижда, е единствено свободата да се отнасят с теб като с нормален човек, а не като с „увреден“.
Вкусвал съм свободата само веднъж. Когато Евелин избра мен вместо всички безкастови и се опита да ме убеди, че ако напусна кастата си ще бъда свободен и цялостен. Разбира се, това беше лъжа.
- От Чикаго ли си? - пита ме Рафи.
Кимвам, без да отделям очи от тъмната улица.
- Е, сега, като си навън... как ти се струва светът?
- Като цяло същият. Хората са разделени, макар и не от касти, а от други неща. Водят други войни.
Чувам как стъпките на Нита проскърцват по дървените дъски на пода зад мен. Тя
застава с ръце в джобовете и казва на Рафи:
- Благодаря ти, че уреди това. Време е да се прибираме.
Тръгваме по улицата. Обръщам се да го погледна. Рафи стои на входа на вратата и ни маха за довиждане.
Докато вървим към камиона, отново чувам писъци, този път детски. Минавам покрай сподавен плач и си спомням за детството си. Как лежа в леглото си свит от болка и бърша сълзите и носа си в ръкавите си. Майка ми переше маншетите ми на ръка, преди да ги сложи в пералнята и никога не казваше нищо.
Когато стигаме до камиона, съм вцепенен от болката, удавила това място в мъка. Сякаш само тя е останала жива. Не мога да поема нищо повече. Нямам търпение да се върна към Бюрото, към топлината, сигурността, светлината и чувството, че съм защитен.
- Не мога да разбера защо хората идват тук, а не остават в градовете - казвам.
- Само веднъж съм била в неекспериментален град. Има електричество, но е на принципа на ротацията - всяко семейство има ток по определен брой часове на ден. С водата положението е същото. Престъпността е извън контрол и се обяснява винаги с генетичните увреждания на хората. Има полиция, но тя не може да се справи.
- Значи Бюрото се оказва най-доброто място за живеене - казвам.
- По отношение на ресурсите - да - съгласява се Нита. - Но в Бюрото е въведена същата социална система като в градовете, просто е по-трудно да се забележи.
Гледам как покрайнините изчезват в огледалото за обратно виждане. Само онази едва мъждукаща улица с антично улично осветление ги дели от мъртвите сгради на пустошта.
Минаваме покрай мрачни къщи със заковани прозорци. Опитвам се да си ги представя, когато са били светли, чисти, окъпани в светлина... някъде далеч в миналото. Около повечето домове има дворове. Вероятно преди там е никнела зелена трева, някой се е грижел за нея, косил я е. В онези дни в същите тези мрачни прозорци е имало светлина и топлина. Представям си тихия живот на хората, които отдавна са загинали, а с тях - и идилията на времето им.
- За какво точно искаше да говориш с Рафи и Мери? - питам.
- Трябваше да направим уточнения в плана - казва Нита. Светлината от таблото осветява лицето и и забелязвам няколко резки по долната и устна, сякаш я е хапала прекалено дълго и настървено. - Исках да се видят с теб, за да разберат как изглеждат хората от експерименталните касти. Мери имаше подозрения, че такива като вас работят за правителството, което, разбира се, не е вярно. Рафи пък... беше първият човек, който ми показа доказателства, че Бюрото и правителството ни лъжат, че това, което ни казват за нашата история, не е вярно.
Тук тя спира, сякаш за да усетя тежестта на думите и и да успея да ги осмисля, но не ми е нужно време да разбера. През целия си живот съм лъган от нечие правителство, от някой лидер.
- Бюрото разказва за онзи златен век на човечеството преди генетичните манипулации, когато хората били генетично чисти и всички живеели в мир - продължава тя. - Но Рафи ми показа стари снимки от войни преди Чистата.
- Е, и? - питам след кратка пауза.
- Е, и? - повтаря тя скептично. - Ако генетично чистите хора са били в състояние да водят войни, толкова катастрофални като тази, която се смята, че е предизвикана от генетично увредените, тогава какъв е смисълът да се пропилява цялото това време и всички тези средства, за да се коригира нещо, което по принцип е било лошо? Каква е целта на експеримента, освен да се заблуждават хората, че правителството прави нещо по въпроса, че работи за общото благо, без това да е така?
Истината променя всичко. Нали заради нея, за да покаже видеото на Едит Прайър, Трис се жертва да работи с баща ми? Знаела е, че истината, каквато и да е тя, ще промени живота ни, ще промени борбата ни, целите ни. Завинаги. И сега какво - борбата ни е заменена с поредната лъжа. Вместо да насочат усилията си към справянето с престъпността, бедността и глада, тези хора са избрали да се борят срещу генетичните увреждания.