- Което може да е резултат от какво ли не - възразявам.
- Не знам дори защо споря с теб, при положение че много ми се иска да си права -засмива се Кристина. - Но не мислиш ли, че толкова умни хора като учените на Бюрото могат да разберат всички причини за дадено поведение.
- Да, така е - казвам. - Но мисля, че дори умните хора виждат това, което им се иска да видят.
- Може би си прекалено пристрастна, защото имаш приятели и гадже с генетичен проблем.
- Може и така да е. - Зная, че търся обяснение, такова, в което може би и аз не вярвам напълно, но го изричам: - Мисля, че не виждам причина да повярвам в генетичните увреждания. Ще започна ли да се отнасям по-добре към неувредените? Не. Много по-вероятно е да се случи точно обратното.
Освен това виждам какво причинява всичко това на Тобиас, как е започнал да се съмнява в себе си. Не е възможно от подобно нещо да се роди добро.
- Човек не приема истината и не избира дали да вярва в определени неща, защото това би направило живота му по-добър, а защото са верни. Истината си е истина -отбелязва Кристина.
- Но... - започвам бавно, докато все още обмислям думите □. - Не е ли разглеждането на резултата от това, в което си вярвал, добър начин да прецениш дали е истина?
- Звучи като мисъл на Дървените. - Тя прави пауза. - Но пък моят начин на мислене е силно повлиян от Прямите. Господи, не можем да се отървем от кастите си, където и да отидем, а?
- Може би не е толкова важно да бягаме от тях - вдигам рамене.
Тобиас влиза в стаята блед и изтощен. Не помня откога не съм го виждала бодър. Косата му е сплескана от страната, на която е лежал върху възглавницата и е със същите дрехи, с които беше и вчера. Всъщност спи с тези дрехи от деня, в който пристигнахме.
Кристина става.
- Добре, тръгвам. Оставям ви двамата... съвсем сами - посочва празните легла, смигва ми заговорнически и излиза.
Тобиас се усмихва, но усмивката му не може да ме убеди, че е в добро настроение. Вместо да седне до мен, остава прав до леглото ми. Пръстите му нервно опипват подгъва на ризата му.
- Трябва да поговорим за нещо - казва той.
- Добре - кимвам и усещам рязка болка в гърдите. Като шип.
- И искам да те помоля да обещаеш да не откачаш - казва, - но...
- Но знаеш, че не обещавам такива неща, нали? - довършвам със свито гърло.
- Точно така - кимва и сяда върху разхвърляните завивки на леглото си. Избягва очите ми. - Снощи намерих бележка от Нита, скрита в калъфката на възглавницата ми. Искаше да се видим. И аз отидох.
Подскачам. Гняв залива тялото ми, сякаш ме попарват с вряла вода. Само като си представям хубавото й лице... грациозните й крака... как върви към моето момче!
- Красиво момиче ти казва да идеш да се видиш с нея през нощта и ти отиваш? И после искаш да не откачам?
- Не, не, не става дума за нищо такова - казва много бързо и най-сетне ме поглежда. -Искаше да ми покаже нещо. Тя не вярва в генетичните увреждания, макар че ме бе подвела да мисля обратното. Има план да отнеме част от властта на Бюрото и да се пребори за равни права на увредените хора. Ходихме в покрайнините.
И после ми разказва всичко. За подземния тунел, който води навън, за порутения град в покрайнините, за разговора си с Рафи и Мери. Обяснява ми как правителството е заличавало информацията за предишни войни, така че да манипулира хората да вярват, че само увредените са способни на такива безчинства и убийства. Разказва ми как живеят хората с увредени гени в контролираните от правителството градове.
Докато говори, усещам, че нямам никакво доверие на тази Нита. Не зная откъде се взе това съмнение, дали е инстинктивното ми чувство да разбирам веднага на кого да се доверя и на кого - не, или е ревност. Когато свършва, Тобиас ме поглежда с очакване. Прехапвам устни и се опитвам да реша.
- Защо си сигурен, че ти казва истината? - питам.
- Не съм сигурен. Тя ми обеща да ми покаже доказателства. Тази нощ - казва и взема ръката ми в своята. - Искам да дойдеш.
- А Нита дали ще се съгласи?
- Не ми пука. - Пръстите му се плъзгат между моите. - Ако наистина иска да и помогна, да си намери начин да се съгласи.
Поглеждам вплетените ни пръсти, избелелите маншети на сивата му блуза, изтърканите колене на джинсите му. Не искам да бъда с Нита и Тобиас, защото двамата имат нещо общо, което на мен ми липсва - различните гени. Но това е важно за него, а и аз също искам да знам дали има доказателства, че Бюрото прави грешни неща.
- Добре - казвам. - Ще дойда. Но и за секунда не си по-мисляй, че вярвам, че това момиче няма никакъв друг интерес към теб. Няма какво да разправя как я интересува само генетичния ти код.