Думите й ме обграждат и потъват в мен.
Слагам длани на масата, за да поема хлад от нея. Ръцете ми горят. Виждам изкривеното си отражение върху металния плот. Да, мразех баща си през по-голямата част от живота си, но никога не съм мразил Аскетите. Тяхното спокойствие, общността им, установеният ред - това за мен са хубави неща. Сега повечето от тези мили и раздаващи се хора са мъртви. Убити по зверски начин от Безстрашните, под командата на Джанийн, с цялата мощ на Бюрото зад гърба й.
Майката и бащата на Трис са сред загиналите.
Трис стои неподвижна, отпуснатите й ръце са почервенели от бушуващата кръв.
- Това е проблемът, тяхната сляпа отдаденост на тези експерименти - продължава Нита. Думите и сякаш се плъзгат в малкото останало място в мозъка ми. - Бюрото ги цени много повече, отколкото цени живота на генетично увредените. Това е очевидно. А сега нещата ще станат дори по-зле.
- По-зле? - повторям като ехо. - Как могат да станат по-зле от избиването на почти всички Аскети? Как?
- Правителството заплашва от повече от година, че ще затвори експериментите -отвръща Нита. - Те се провалят, защото общностите не могат да живеят в хармония, но Дейвид винаги намира начин да връща мира в градове в последния момент. И ако нещо се обърка в Чикаго, той отново ще се справи. Готов е да затрие всичко, да пренастрои паметта на хората и да започне от нулата.
- Да пренастрои паметта им?
- Естествено, със серума на Аскетите. Реално той не е техен, а на Бюрото, но да, да пренастрои паметта на хората. Всеки мъж, жена, дете... всички ще трябва да започнат отначало. Цели животи - заличени - казва ядосано Нита. - Против волята на хората. И защо? За да се разреши някакъв несъществуващ генетичен проблем. Тези хора са достатъчно силни, за да го направят, а никой не бива да притежава такава сила.
Спомням си какво си помислих, след като Йохана ни каза, че Миротворците имат за задача да инжектират серума на Аскетите на всеки, който премине границата. Когато отнемеш спомените на един човек, реално отнемаш живота му!
От този миг не ме интересува какъв е планът на Нита, стига в него да е залегнала една основна за мен точка: унищожаването на Бюрото. От всичко, което научих през последните няколко дни за това място, не виждам нито една основателна причина то да продължи да съществува.
- Какъв е планът? - пита Трис с равен глас.
- Ще пусна приятелите си от покрайнините до тунела. Тобиас, ти трябва да изключиш охранителната система, докато те наближават. Техниката е подобна на тази в контролната зала на Безстрашните, така че няма да имаш проблем. Рафи, Мери и аз ще влезем в лабораторията за оръжия и ще откраднем серума на паметта, за да не могат да го ползват. Реги ни помага тайно и ще отвори тунела в деня на атаката.
- Какво ще правиш с този серум? - питам.
- Ще го унищожа - казва спокойно тя.
Чувствам се странно празен като спаднал балон. Не знам как съм си представял този неин план, но моят не е такъв. Това е твърде малко, едно нищо срещу отговорните за симулационната атака, срещу хората, които ми казаха, че има нещо сбъркано в мен, в самия ми генетичен код.
- И това е всичко, което мислиш да направиш? - пита Трис, най-сетне откъсва поглед от микроскопа и присвива очи срещу Нита. - Знаеш, че Бюрото е отговорно за смъртта на стотици и планираш да... да им вземеш серума?
- Не си спомням да съм те канила да критикуваш плана ми.
- Не критикувам, а ти казвам, че не ти вярвам. Мразиш тези хора, личи от начина, по който говориш за тях. Каквото и да си замислила, ще е много по-лошо от открадването на един серум.
- Серумът на паметта е тяхното оръжие да поддържат експериментите. Той им дава силата да контролират всичко в града ви и аз искам да им го отнема. Засега това ми стига. - Нита говори бавно и ясно, дори нежно, както се обяснява на глупаво дете. - Не съм казала, че това е всичко, което възнамерявам да направя. Невинаги е разумно да се удря с все сила при всяка една отворила се възможност. Това е маратонно бягане, а не спринт.