Трис поклаща глава.
- Тобиас, ще участваш ли? - пита Нита.
Отмествам очи от скованото тяло на Трис към Нита. Изглежда спокойна, готова. Не разбирам какво нередно и лъжливо вижда Трис. И точно когато отварям уста да кажа „не“, усещам, че ако откажа, ще се пръсна отвътре. Трябва да направя нещо. Дори и да е дребно и незначително. Не проумявам как Трис не изпитва същата потребност.
- Да - казвам. Трис се обръща към мен и ме поглежда с разширени от изненада очи. -Мога да изключа охранителната система, но ще ми трябва малко от серума на Миротворците. Можеш ли да ми набавиш?
- Мога - усмихва се Нита. - Ще ти съобщя кога и как ще стане. Хайде, Реги, нека ги оставим да... си поговорят.
Реги ни кимва и двамата излизат, затваряйки внимателно вратата, за да не издаде звук.
Трис се обръща към мен, скръстила ръце като решетки пред тялото си, сякаш за да ме задържи настрана.
- Не мога да повярвам, че го направи! - казва тя. - Тя лъже! Не виждаш ли?
- Какво да виждам? Нещо, което не е така? Знам кога ме лъжат, усещам точно толкова добре, колкото и ти. А в тази ситуация мисля, че преценката ти не е обективна. Може би е повлияна от ревност.
- Не съм ревнива! Просто съм умна! Тя е планирала нещо много по-голямо и не ти казва какво. На твое място бих стояла настрана от хора, които ме лъжат за нещо, в което искат да взема участие.
- Е, ти не си на мое място, не си и мен - тръсвам глава. - За Бога, Трис! Тези хора са
убили родителите ти! И ще седиш и няма да направиш нищо?
- Не съм казала, че няма да направя нищо - отвръща троснато тя. - Но не искам да се хващам за първия план, който ми подхвърлят.
- Знаеш ли, доведох те тук, защото исках да съм честен с теб, а не за да правиш заядливи забележки, да критикуваш и да ми даваш заповеди!
- Помниш ли последния път, когато не се довери на „заядливите ми забележки“? -казва тя студено. - И после кой се оказа прав? Аз. Бях права, че видеото на Едит Прайър ще промени всичко. Бях права за Евелин. Сега съм права и за това.
- Да, ти винаги си права. Беше ли права, когато се хвърляше в опасни ситуации, без никой да ти пази гърба, без оръжие? Беше ли права да ме излъжеш и посред нощ с бодри стъпки да отидеш към собствената си смърт в централата на Ерудитите? Или Питър? Беше ли права за него?
- Не ми хвърляй тези неща в лицето - размахва пръст пред мен, а аз се чувствам като дете, на което му се карат за някоя беля. - Никога не съм твърдяла, че съм перфектна. А ти... ти не можеш да проумееш нищо заради постоянното си отчаяние. Тръгна с Евелин, защото отчаяно се нуждаеше от родител, а сега се захващаш с това, защото отчаяно искаш да си докажеш, че не си увреден...
Думата ме пробожда.
- Не съм увреден - отвръщам тихо. - Не мога да повярвам, че имаш толкова малко вяра в мен, че се опитваш да ми кажеш, че не трябва да вярвам в себе си. - Поклащам глава отрицателно. - Нямам нужда от твоето разрешение.
Насочвам се към вратата и когато хващам бравата, Трис казва:
- Тръгваш само и само последната дума да е твоята. Много зряло, няма що!
- Също много зряло е да се съмняваш в някоя жена, само защото е хубава -отговарям. - Предполагам, че с това изравняваме резултата.
Излизам.
Не съм отчаяно дете, което раздава доверие наляво-надясно. Не съм увреден.
26.
Трис
Навеждам се и поглеждам през микроскопа. Оранжевокафявият серум плува пред очите ми.
Толкова бях заета да следя лъжите на Нита, че истината почти ми убягна. След като Бюрото притежава серума, значи те са го разработили и са намерили начин да го дадат на Джанийн. Отдръпвам се от микроскопа. Как така Джанийн е работила с Бюрото? Та тя искаше с цената на всичко да остане в града, далеч от тях.
Но са имали обща цел. Джанийн и Бюрото са искали експериментът да продължи. Страхували са се до смърт какво би станало, ако бъде прекратен. Били са готови да пожертват невинни хора, за да постигнат своето.
Бях си помислила, че това място може да е мой дом. Но Бюрото е пълно с убийци. Залюлявам се на петите си, като че невидима сила разтърсва тялото ми. Излизам от стаята, а сърцето ми бие силно.
Не обръщам внимание на няколкото души, които се мотаят из коридорите. Продължавам напред и навътре в стомаха на звяра.
Това място може да стане мой дом. Така бях казала на Кристина.
Тези хора са убили родителите ти. Думите на Тобиас ехтят в главата ми.
Вървя без цел. Искам само пространство, въздух. Изваждам картата си, показвам я на охраната и на бегом излизам навън. Стигам до каменната скулптура. В момента няма светлина във водата, но капките продължават да се стичат с всяка изминала секунда. Заставам отпред и гледам. И тогава от другата страна на камъка виждам брат си.