- Добре ли си? - пита боязливо.
Не, не съм добре. Бях започнала да вярвам, че най-сетне съм намерила място, където мога да остана, място, което да ми даде стабилност, място без контрол и корупция. Дом. След всичко, което се случи, трябваше вече да съм разбрала, че такова място не съществува.
- Не - казвам.
- Какво има? - пита и тръгва бавно към мен.
- Какво има ли? - засмивам се истерично. - Нека се изразя така: току-що научих, че на този свят има по-зли хора дори от теб.
Клякам на земята и заровям ръце в косата си. Вцепенена съм и това ме ужасява още повече. Бюрото е виновно за смъртта на родителите ми. Защо трябва да си го повтарям, за да го проумея? Какво ми става?
- О... аз... съжалявам? - казва той.
Изсумтявам ядосано. Просто не съм способна да кажа нищо повече.
- Знаеш ли какво ми каза веднъж мама? - Как само изрича думата „мама“, все едно не я е предал... Готова съм да скоча и да го пребия. - Че всеки носи в себе си нещо зло. И първата стъпка, която правим, за да обикнем някого, е да си признаем, че носим същото зло в себе си. Само така можем да простим.
- Това ли искаш да направя? - казвам глухо и се изправям. - Да, вършила съм лоши неща, Кейлъб, но никога не бих те завела на собствената ти екзекуция.
- Не можеш да си сигурна. - Казва го, сякаш ме моли да призная, че съм същата като него, че не съм по-добра от него. - Не знаеш колко убедителна беше Джанийн...
И тогава нещо в мен се пречупва.
Удрям го с все сила в лицето.
И докато го удрям, единственото, за което си мисля, е как Ерудитите ми взеха часовника, събуха ми обувките и ме поведоха към голата маса, където щяха да ме убият. Може би Кейлъб бе изявил желание сам да я подготви за мен!
Мислех, че съм се научила как да овладявам подобни пристъпи на гняв, но когато Кейлъб пада назад с ръце върху лицето си, аз се навеждам, хващам го за ризата, вдигам го от земята и го блъсвам с все сила върху каменния блок. Не спирам да крещя, че е страхливец и предател, че ще го убия.
Една жена от охраната се приближава до мен, хваща ръката ми и... край. Пускам ризата му, разтърсвам горящата си ръка, обръщам се и си тръгвам.
В лабораторията на Матю върху стола зад винаги празното бюро виси бежов пуловер. Единият му ръкав се е свлякъл до пода. Никога не съм виждала супервайзъра и започвам да подозирам, че Матю сам върши цялата работа.
Сядам върху пуловера и разглеждам ръката си. Кокалчетата ми са разцепени от удара в лицето на Кейлъб. Май е съвсем в реда на нещата сблъсъкът да нарани и двама ни. Така е с всичко на този свят.
Когато снощи се прибрах в спалнята, Тобиас не беше там. Бях твърде ядосана, за да заспя. През часовете, през които гледах сенките по тавана, взех решение - няма да участвам в плана на Нита, но няма и да го спра. Истината за симулационната атака подклажда омразата ми към Бюрото и затова искам да наблюдавам как се разрушават отвътре.
Матю говори с някакви научни термини, които не разбирам, и, откровено казано, ми е трудно да се концентрирам.
- ... правим такива генетични анализи, което е чудесно, но преди разработвахме серума на паметта като вирус - обяснява той. - Да се разпространява с подобна скорост, да го прави по въздушен път, да поразява много хора за малък период от време. Създадохме и ваксина за вируса. Само временна, действа 48 часа, но и това е нещо...
- Значи сте правили всички тези неща, за да подобрите ефективността на експеримента в другите градове, така ли? - питам. - За да няма нужда да се инжектират хората, просто го пускате във въздуха и той се разпространява сам.
- Точно така. - Изглежда развълнуван, че проявявам интерес към работата му и към това, което говори. - Освен това е по-добре да имаш възможност да избереш определени представители на населението, които не искаш да засегнеш с вируса, и да ги ваксинираш.
Кимвам.
- Добре ли си? - пита Матю, опрял чашата с кафе до устата си. Не отпива, оставя я и казва: - Чух, че снощи охраната трябвало да те спре да не пребиеш някого.
- Брат ми. Кейлъб.
- Аха! И какво е направил този път?
- Всъщност нищо. - Започвам нервно да дърпам ръкавите на пуловера си. Опърпани са по краищата. - Нервите ми бяха опънати до пръсване, така или иначе щях да гръмна. Той просто се появи в кофти момент.
Докато говоря, зная какво ме пита с очи. Искам да му обясня всичко за Нита и за това, което тя ми показа, но дали мога да му се доверя?