- Вчера чух нещо - започвам бавно, колкото да опипам почвата. - За Бюрото. За града. За симулациите.
Той застива и ме поглежда странно.
- Какво има? - питам.
- От Нита ли го чу?
- Да. Откъде знаеш?
- Помогнах й няколко пъти - отвръща той. - Аз я пуснах в склада. Каза ли ти друго?
Матю е информаторът на Нита? Не мога да повярвам, че човекът, който надълго и
нашироко ми обясняваше каква е разликата между моите „чисти“ гени и „увредените“ гени на Тобиас, е помагал на Нита.
- Спомена за някакъв план - казвам много бавно.
Той става и тръгва към мен странно напрегнат. Инстинктивно се свивам назад в стола.
- Ще го направят ли? Знаеш ли кога?
- Какво става тук? Защо си помагал на Нита?
- Защото цялата тая работа с „генетичните увреждания“ е пълна глупост. Много е важно да ми отговориш на въпроса!
- Да, ще го направят. Не знам кога, но ще е скоро.
- Мамка му! - Матю заравя лице в ръцете си. - Не, това не отива на хубаво!
- Ако не започнеш да ми говориш ясно и ако не спреш да ми усукваш, ще те шамаросам - скачам на крака аз.
- Помагах □, докато не разбрах какви са истинските намерения на тези хора от покрайнините. И на Нита, разбира се. Искат да влязат в лабораторията за оръжия и да...
- Да вземат серума на паметта, знам.
- Не. - Матю клати глава. - Не, не искат серума на паметта, искат серума на смъртта. Подобен е на този, който имаха Ерудитите, нали него щяха да ти инжектират, когато уж трябваше да те екзекутират. Ще убият хора, много хора. Просто отваряш аерозола и готово. Дай го на „правилните“ хора и веднага се стига до анархия, жестокости, масови убийства, а точно това искат хората от покрайнините.
Да, разбирам. Цялата картина ми е ясна. Представям си пръста на Нита върху аерозола. Представям си труповете на Аскетите, труповете на Ерудитите, осеяните със смърт улици, сгради, стълбища, канавки. Представям си как този малък свят, за който сме се хванали като удавници, пламва и рухва.
- Мислех, че и помагам да направи нещо по-умно - обяснява Матю. - Ако знаех, че Е помагам да започне нова война, никога не бих го направил. Трябва да действаме. Веднага!
- Казах му! - прошепвам нежно, но не на Матю, а на себе си. - Казах му, че тя го лъже.
- Начинът, по който се третират „увредените“ в тази държава, е проблем, но той няма да бъде разрешен с още убийства - казва. - Хайде, трябва да идем в офиса на Дейвид.
Не зная кое е правилно и кое е грешно. Не зная нищо за тази страна, за начина, по който се случват нещата тук, какво трябва да се промени. Но зная, че серумът на смъртта в ръцете на Нита е също толкова опасен, колкото ако остане в ръцете на Бюрото. Затова хуквам след Матю. Тръгваме с бърза крачка към главния вход, през който влязох за първи път в тази сграда.
Когато минаваме покрай скулптурата, мярвам Юрая. Стои до нея и ми маха с ръка. Устните му са свити в черта. Ако се постарае повече, може и да мине за усмивка. Над него контейнерът с вода е окъпан в светлина - символът на безполезната, безсмислена борба за нещо, което няма никакво значение и дори не съществува.
Точно минавам през охраната, когато виждам как стената до Юрая експлодира.
Като разлистваща се пъпка на огнено и смъртоносно цвете. Стъкла и метал летят от центъра □, а тялото на Юрая пада безжизнено. Разлюлявам се зяпнала, крещя името му с все сила, но не чувам собствения си глас от бученето в ушите си.
Всички около мен са се свили на земята и са покрили с ръце главите си. Но аз съм права и гледам дупката в стената. Никой не влиза.
След секунди всички хукват да бягат далеч от експлозията. Аз се хвърлям срещу потока от хора, като си прокарвам път с лакти - трябва да стигна до Юрая. Някой ме блъсва, падам, лицето ми удря нещо грапаво и твърдо. Ръб на маса. Изправям се и бърша с ръкав потеклата от веждата ми кръв. Виждам навсякъде около себе си единствено тела, крака, ръце и ужасени очи. С периферното си зрение мервам табелата ИЗХОД.
- Пускайте сирената - вика някой от охраната. Мушвам се под нечия ръка и се дръпвам встрани от потока хора.
- Пуснах я, не работи - крещи друг охранител.
Матю ме хваща за рамото и изкрещява в ухото ми:
- Какво правиш? Не отивай към...
Започвам да се движа още по-бързо, щом си намирам пространство без хора, които да стоят на пътя ми. Матю тича след мен.
- Не трябва да вървим към експлозията. Който и да я е предизвикал, вече е влязъл в сградата - казва той. - Към лабораторията за оръжия! Веднага! Хайде!
Лабораторията!
Мисля си за лежащото сред стъклото и метала неподвижно тяло на Юрая. Всеки мой мускул е устремен към него, но знам, че сега не мога да му помогна по никакъв начин. По-важното е да използвам това, което знам за хаоса и атаките, за да попреча на Нита и приятелите й да откраднат смъртоносния серум.