- Нита, знам, че правиш всичко това само защото гените ти не са чисти. Не си виновна ти - казва Дейвид изтощено. - Ако спреш сега, мога да ти помогна. Мога да...
Лицето и се изкривява от грозна усмивка. С наслада забива иглата във врата му и изпразва съдържанието на спринцовката. Дейвид се свлича надолу и тялото му започва да се тресе.
После отваря очи и започва да пищи. Гледа с ужас празното пространство пред себе си и знам какво вижда, защото самата аз съм преживявала същото в централата на Ерудитите под въздействието на концентрирания серум на страха. Вижда как най-кошмарните му страхове се превръщат в реалност.
Нита кляка пред Дейвид и обръща главата му към себе си.
- Дейвид, мога да спра това, ако ми кажеш как да влезем в тази стая. Чуваш ли ме?
Той се задъхва, гледа с ужас в нея, или по-скоро - през нея.
- Не, не го правете! - изкрещява и скача напред към видението, което има под въздействието на серума. Нита слага ръка на гърдите му да го задържа да не падне. -Не го...
- Ще ги накарам да спрат, ако ми кажеш как да вляза!
- Тя - изговаря и в очите му проблясват сълзи. - Името...
- Чие име?
- Нямаме време! - казва мъжът с пистолета. - Или вземаме серума, или го застрелвам.
- Тя - повтаря Дейвид. - Нейното... - и посочва с глава напред.
Към мен.
Протягам ръка и стрелям два пъти. Първият куршум се забива в стената, а вторият - в ръката на мъжа с пистолета. Огромното му оръжие пада тежко на земята. Червенокосата насочва дулото си към мен, или по-скоро към част от мен, защото съм наполовина скрита зад стената. Нита изпищява: - Никой да не стреля! - После се обръща към мен.- Трис! Не разбираш ли какво правиш?
- Не, не разбирам. - И стрелям пак. Този път ръката ми е по-стабилна и изстрелът -по-точен. Куршумът се забива в бедрото □. Тя изпищява в маската, ръцете и притискат раната на хълбока и пръстите й се обагрят в кръв.
Дейвид хуква към мен. Лицето му е изкривено от болка, но се опитва да пренесе тежестта на здравия си крак. Хващам го през кръста и го обръщам, така че да застане между мен и тях. Секунда след това пистолетът ми е опрян в слепоочието му.
- Ако някой дръзне да стреля, го гърмя на място - казвам.
- Няма да убиеш собствения си лидер - заявява червенокосата жена.
- Не ми е никакъв лидер. Не ми пука дали ще живее, или ще умре. Но ако си мислите, че ще ви позволя да вземете смъртоносния серум, сте напълно превъртели.
Правя няколко крачки назад и дърпам скимтящия Дейвид пред себе си. Коктейлът от двата серума определено му действа. Скривам тялото си зад неговото, без да мърдам дулото от слепоочието му.
Наближаваме края на коридора. Червенокосата не се хваща на блъфа ми и стреля. Куршумът и се забива над коляното на другия му крак и той се строполява с писък. Вече нищо не стои между мен и тях. Хвърлям се на земята, като си удрям лакътя в пода, а един куршум изсвистява край мен. Звукът продължава да вибрира в главата ми.
Усещам нещо топло да тече по лявата ми ръка, виждам кръвта и краката ми се подкосяват. Стрелям напосоки, после грабвам Дейвид за яката и започвам да го влача към ъгъла на коридора. Болката в ръката ми е непоносима.
Чувам стъпки и простенвам. Но стъпките не идват откъм нападателите, а от обратната посока. В следващия миг съм обградена от хора, сред които и Матю, няколко души вдигат Дейвид и го отнасят. Матю ми подава ръка.
Ушите ми звънтят. Не мога да повярвам, че го направих.
28.
Трис
В болницата има толкова народ, че няма къде да се стъпи. Лекари и санитари тичат от един ранен към друг. Преди да седна, проверявам всички легла за Тобиас. Няма го. Треперя от облекчение.
И Юрая го няма. Но разбирам, че е в една от стаите със затворени врати. Лош знак.
Сестрата, която прочиства раната ми, е останала без дъх. Гледа повече към гъмжилото от хора, отколкото към ръката ми. Набързо ми обяснява, че куршумът само ме е одраскал и няма от какво да се страхувам.
- Ако имате друга работа, тръгвам. Трябва да намеря един човек - казвам.
- Трябва да зашия раната - свива строго устни тя.
- Нищо ми няма. Само драскотина.
- Не говоря за ръката ти, а за главата - казва и посочва раната над веждата ми. В целия хаос съм я забравила, но тя не е спряла да кърви.
- Добре.
- Ще ти сложа упойка, за да не чувстваш болка - взема спринцовка сестрата.
Свикнала съм с иглите и изобщо не реагирам. Тя намазва челото ми с антисептик -
много внимават за бактерии тук! Усещам убождането, но болката веднага започва да утихва под въздействието на упойката.