Тобиас се изкачва до две греди, които се срещат в римско пет, а между тях има достатъчно място за двама ни. Той сяда, накланя тялото си назад, като балансира между двете греди, и протяга ръка да ми помогне. Нямам нужда от помощ, но не казвам нищо. Прекалено съм заета да се наслаждавам на усещането от силните му ръце върху моите.
Сядаме. Той изважда одеяло от раницата си и ни завива. После вади две пластмасови чашки.
- Как предпочиташ? Да мислиш ясно, или да ти се позамъгли малко съзнанието? - пита и пак заравя глава в раницата.
- Ами... май предпочитам да мисля ясно. Имаме да обсъждаме важни неща, нали?
- Да, така е.
Тогава той вади малка бутилка с бистра газирана напитка.
- Откраднах я от кухнята на централата на Ерудитите - казва, докато развинтва капачката. - Очевидно е нещо хубаво.
Отсипва по малко в чашите. Отпивам. Сладко е като сироп, с лек дъх на лимон, малко горчиво. След втората глътка почти ми харесва.
- Имаме да говорим за много неща - продължава той.
- Да. Добре.
- Е, като за начало... - Той замислено поглежда в чашата си. - Разбирам защо реши да работиш с Маркъс, разбирам и защо не ми каза. Но...
- Но си ядосан - довършвам. - Защото те излъгах. Няколко пъти.
Той кимва, без да ме погледне.
- Не е само заради цялата тая работа с Маркъс. Нещата започнаха много преди това. Не знам дали можеш да си представиш, да разбереш как съм се чувствал. Да се събудя съвсем сам и да осъзная, че си тръгнала към... - Предполагам, че това, което щеше да каже, беше „смъртта си“, но дори не може да събере сила да произнесе думата. - Към централата на Ерудитите.
- Не, вероятно няма да разбера, вероятно не осъзнавам. - Изсипвам течността в устата си и чак тогава преглъщам. - Виж... Аз... преди мислех, че мога да жертвам живота си за нещо, за различни неща, но истината е, че не бях осъзнала какво значи „да жертваш живота си“, до мига, в който застанах там. До мига, в който щяха да ми отнемат живота.
Поглеждам го. Минава време, преди той да вдигне глава и да обърне очи към мен.
- Сега знам - продължавам. - Сега знам, че искам да живея. Знам, че искам да съм честна с теб. Но... не мисля, че мога да го направя, едва ли ще го направя, ако ми нямаш доверие, или ако ми говориш по онзи снизходителен начин. Понякога го правиш, знаеш ли?
- Снизходителен? Та ти вършиш такива рисковани неща! Глупаво е да се излагаш на такава опасност.
- Да - казвам. - И ти много ми помогна, като ми говореше като на дете, което не разбира от дума.
- И какво друго можех да направя? - пита настоятелно той. - Не искаш да се вслушаш в нито един разумен съвет!
- Може би не съм имала нужда от разум. - Не мога да се преструвам, че съм спокойна. Тялото ми се стяга от напрежение. - Чувствах само как вината ме яде жива, както би ме изял някой звяр. А единственото, от което имах нужда, бе твоето търпение, нежността ти, а не да ми крещиш! И, да, винаги да криеш от мен, сякаш не мога да се справя с...
- Не исках да те натоварвам с повече проблеми, беше достатъчно притеснена.
- Ти мислиш ли, че съм силна? Или мислиш, че съм някоя лигла? - поглеждам го намръщено. - Питам, защото очевидно смяташ, че съм достатъчно силна да понеса, когато ми крещиш, но не съм в състояние да се справя с каквото и да е друго. Как така?
- Разбира се, знам, че си силна - тръсва глава той. - Просто не съм свикнал да казвам нещата на хората. Свикнал съм да се справям сам с всичко.
- Можеш да разчиташ на мен - заявявам. - Можеш да ми имаш пълно доверие. И можеш да ме оставиш сама да преценявам кое съм способна да понеса и кое - не.
- Добре - кимва. - Но никакви лъжи повече. Никога.
- Добре.
Чувствам се скована, притисната. Сякаш тялото ми е набутано в нещо прекалено тясно и не мога нито да вляза, нито да изляза от него. Не, не искам този разговор да свърши така. Протягам ръка към неговата.
- Съжалявам, че те излъгах - казвам. - Много съжалявам. Наистина.
- Не съм искал да се почувстваш пренебрегната... сякаш не те уважавам.
Оставаме така, ръцете ни една в друга. Облягам се на металната плоскост. Небето
над мен е черно, празно. Облаци като щитове са запречили лунната светлина. Виждам звезда точно над нас. Облаците се движат и тя за миг проблясва, но май е единствената звезда на небето. Извивам глава назад и виждам сградите по Мичиган Авеню. Подредени в права линия, като стража - трябва да ни охраняват, или по-скоро, да ни наблюдават.
Не казвам нищо, докато чувството на скованост най-сетне не ме напуска. Изпитвам облекчение. Може би мястото е такова. Не съм от хората, на които им минава лесно. Особено когато съм ядосана. Но последните няколко седмици бяха странни и за двама ни. Безкрайно съм щастлива да се разделя с чувството, което не ме бе напускало нито за миг през цялото време в затвора - чувството, че ме мрази. Яростта и страхът, че ме презира. Вината, че бях работила с баща му, без да му кажа.