- Искаш от мен да се сприятелявам с човека, нагласил експлозивите, заради които Юрая е в кома? - ахва Кристина.
- Не е нужно да се сприятеляваш - казва Трис. - Просто трябва да поговорите с него за това, което знае. Тобиас може да ти помогне.
- Фор не ми трябва за тая работа. Мога и сама да се оправя -заявява Кристина.
Тя се премества на масата, като скъсва хартиената покривка под себе си, и ме поглежда кисело. Зная, че всеки път, когато погледне към мен, вижда празното лице на Юрая. Имам чувството, че нещо е заседнало в гърлото ми.
- Всъщност наистина имаш нужда от мен - обаждам се. - Той ми има доверие. А онези хора са доста потайни, което означава, че трябва да се подхожда много деликатно.
- Мога да бъда деликатна - казва Кристина.
- Не, не можеш.
- Той... има право - усмихва се Трис.
Кристина я перва през ръката и Трис й го връща.
- Добре, разбрахме се - казва Матю. - Мисля, че трябва да се съберем в петък след събранието на консултантите, на което Трис ще присъства. Елате тук в пет часа.
После се приближава до Кара и Кейлъб и започва да им говори за някакви химически вещества - неща, които не разбирам. Кристина тръгва към вратата и ме блъска с рамо, излизайки. Трис вдига очи към мен.
- Трябва да поговорим - казвам.
- Добре - съгласява се тя и тръгвам след нея.
Оставаме до вратата, докато всички си тръгнат. Прегърбила се е, сякаш иска да се смали, да изчезне. Разстоянието между нас е огромно. Аз - от едната страна на коридора, тя - от другата. Опитвам се да си спомня последния път, когато я целунах. Не мога. Кога беше? Какво беше усещането?
Най-накрая коридорът се изпразва и оставаме сами. Усещам как ръцете ми изтръпват
и стават безчувствени. Както всеки пък, когато паниката завладее съзнанието ми.
- Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? - питам я.
Тя поклаща глава отрицателно, но казва:
- Не знам. Струва ми се, че все още не съм наясно.
- Ти знаеш много добре, че не съм искал Юрая да пострада, нали? - Поглеждам шевовете на челото й и добавям: - Нито пък ти. Никога не съм искал да те наранят.
- Знам това - отговаря ми. Тялото и вибрира, сякаш не може да си намери място. Потропва нервно с крак.
- Трябваше да направя нещо. Трябваше!
- Много хора пострадаха - казва тя. - Само защото не искаше да чуеш какво ти казвам, защото - и това е и най-лошото от всичко, Тобиас - защото си мислеше, че ревнувам, че съм някакво глупаво шестнайсетгодишно момиче, нали така?
- Никога не съм те наричал глупава и ревнива - казвам сурово. - Казах, че преценката ти е повлияна, това бе всичко.
- Стига толкова! - Трис заравя пръсти в косата си. - Същото нещо се повтаря отново и отново, нали? Твърдиш, че ме уважаваш, но когато се стигне до сериозна ситуация, изобщо не вярваш, че мога да мисля разумно...
- Не, не е така - прекъсвам я разпалено. - Уважавам те повече от всеки друг. Но в момента се чудя кое те притеснява повече - дали това, че взех глупаво решение, или че не приех решението, което ти се опита да ми наложиш.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че ти искаше да сме честни един с друг, но си мисля, че истинското ти желание е винаги да се съгласявам с теб.
- Не мога да повярвам, че го казваш. Ти не беше прав да...
- Да, не бях прав! - Вече крещя. Не зная откъде се е взел този гняв, но не мога да го овладея. Това е може би най-силната емоция, която съм изпитвал от дни. - Не бях прав, направих ужасна грешка! Братът на най-добрия ми приятел е почти мъртъв! А ти се държиш като родител. Наказваш ме, защото не съм направил каквото ми е било заповядано. Е, не си ми майка, нито баща, Трис. И не можеш да ми казваш как да постъпвам, какво да избирам...
- Не ми викай - казва тихо тя и най-сетне ме поглежда. Виждал съм в очите и какво ли не - любов, любопитство, копнеж. Но сега виждам само гняв. - Просто спри.
Тихият и глас укротява гнева ми и отпускам тялото си на стената зад мен. Пъхам ръце в джобовете си. Не исках да й викам, не исках да се ядосвам, не това беше планът ми.
Сълзи се стичат по бузите и и ме изумяват. Не съм я виждал да плаче от толкова много време. Тя се опитва да ги преглътне и да продължи с нормален глас, но не се получава.
- Просто ми дай малко време - изрича на пресекулки. - Става ли?
- Става - казвам.
Тя избърсва бузите си с длани и тръгва по коридора. Русата и глава се скрива зад ъгъла. Оставам сам, оголен, без нищо, което да притъпи болката. Отсъствието на Трис е най-мъчителното.
34.
Трис
- Ето къде си била - казва Амар, щом ме вижда да приближавам към групата. -Сега ще ти дам жилетката, Трис.