- Жилетка?
Както Дейвид ми беше обещал, днес трябва да отида в покрайнините. Не знам какво да очаквам, а това ме изнервя допълнително. Но съм прекалено изтощена, за да изпитвам каквато и да е силна емоция.
- Бронирана жилетка за защита от куршуми. Покрайнините не са най-безопасното място на света - казва той и започва да рови в кашона, за да намери някоя с моя размер. Изважда една, която изглежда прекалено голяма. - Съжалявам, но нямаме голямо разнообразие. Тази трябва да свърши работа. Вдигни си ръцете.
Мушвам тялото си в жилетката, а той притяга коланите и връзките.
- Не очаквах да те видя тук - казвам.
- Е, какво си мислеше, че правя в Бюрото? Размотавам се и пускам вицове? - усмихва се той. - Намериха ми работа според моите умения на Безстрашен. Сега съм в охраната. Джордж също. Обикновено пазим Бюрото отвътре, но когато трябва да се изпратят хора навън, винаги съм доброволец.
- За мен ли говорите? - пита Джордж, който също е в групата. - Здрасти, Трис! Надявам се, че не злослови зад гърба ми.
Джордж прегръща Амар през раменете и двамата се усмихват един на друг. Джордж определено изглежда по-добре от последния път, когато го видях, но тъгата прозира под усмивката му. Болката просветва в ъгълчетата на очите му и скрива трапчинките му.
- Мислех си, че няма да е лошо да и дадем пистолет - поглежда ме Амар. -Обикновено не даваме оръжие на бъдещи консултанти, защото не знаят какво да правят с него, но в случая очевидно не е така.
- Няма проблем... мисля, че нямам нужда от пистолет.
- Не, ти вероятно стреляш по-добре от повечето ни патрули - казва Джордж. - Можем да се възползваме от уменията ти. Чакай да ти дам един.
След няколко минути вървя към камиона въоръжена и с бронирана жилетка. Амар и аз сядаме отзад, Джордж и жена на име Ан са по средата, а другите двама от охраната -Джак и Вайълет - са най-отпред. Прозорците на задните врати са черни отвън, но прозрачни отвътре и можем да гледаме през тях. Седя притисната между Амар и някакво оборудване, което закрива гледката ми към предната част на камиона. Тръгваме. Джордж надниква иззад оборудването и ми се усмихва, но като цяло се чувствам почти насаме с Амар.
Бюрото изчезва зад нас. Минаваме покрай градините и постройките около него и виждам, че зад комплекса има самолети, бели и неподвижни. Стигаме до оградата и вратите се отварят да ни пуснат. Джак спира пред охранителя, казва му къде отиваме, какви са плановете ни и какво носим в камиона - следва серия от думи, които не
разбирам. После ни пускат в пустошта.
- Каква е целта на това патрулиране? - питам. - Освен че в случая трябва да ми покажете какво има навън.
- Винаги държим покрайнините под око. Това е най-близката до нас област, където живеят хора с увредени гени. Следим поведението им - казва Амар. - Но след последните събития Дейвид и съветът решиха, че се нуждаем от по-внимателно наблюдение какво се случва, за да предотвратим евентуална следваща атака.
Минаваме покрай онези руини, които видяхме, след като напуснахме града - сградите се огъват под собствената си тежест, растенията избуяват навсякъде и пробиват бетонната настилка.
Не познавам Амар достатъчно добре и не знам дали да му се доверя. Налага се да попитам:
- Значи вярваш във всички тези неща? Че генетичните увреждания са причината за... това?
Всичките му стари приятели от експеримента са генетично увредени. Нима е възможно да вярва, че не са наред?
- А ти не вярваш ли? - пита Амар. - Виж как си мисля аз. Земята съществува от много години. От безкрайно много години. Дори не можем да си представим колко време е минало от началото. И никой преди Чистата война не е причинявал... това, нали? - Той размахва ръка, за да посочи загиналия живот около нас.
- Не знам, не ми се вярва да е точно така.
- Защо гледаш с лошо око на човешката природа? - пита той.
Не му отговарям.
- Ако нещо подобно се бе случило преди Чистата война - продължава той, - Бюрото щеше да знае, нали?
Нима е толкова наивен? Та този човек е живял в нашия град, а после го е гледал от екраните в контролната зала. И знае колко много неща са били пазени в тайна от нас! Евелин се опитва да контролира хората, като контролира оръжията, но Джанийн беше далеч по-амбициозна. Тя знаеше, че ако имаш контрол над информацията, можеш да изопачиш истината и да манипулираш всички. Тогава не се налага да прилагаш сила, за да притиснеш хората под подметката на обувката си. Те си седят там по собствено желание.
Точно това е Бюрото... и вероятно цялото правителство. Създават условия хората да се чувстват щастливи под нечия подметка.