Пътуваме в мълчание, само със звуците на дрънчащата апаратура и ръмжащия мотор. В началото се заглеждам във всяка паднала сграда и се питам се какво ли е било, когато там е имало хора. Но след време всички здания започват да си приличат. Колко различни вида развалини трябва да видиш, за да се предадеш и да ги сложиш под един знаменател?
- Наближаваме - обажда се Джордж. - Ще спрем тук и ще продължим пеша. Всички да вземат по нещо от оборудването, освен Амар, който ще пази Трис. Трис, можеш да излезеш и да разгледаш, но не се отдалечавай от Амар.
Имам чувството, че всичките ми нервни окончания са се скупчили на повърхността на кожата ми и най-лекото докосване може да ги подпали. Тук е дошла майка ми, след като е видяла как нейната майка убива баща □. Тук я е намерило Бюрото и я е спасило, защото някак си са разбрали, че гените и са чисти. Сега трябва да мина през мястото, откъдето е започнало всичко.
Камионът спира и Амар отваря вратите. В едната си ръка държи пистолет, а с другата ме подканя да изляза. Скачам след него.
Има къщи, но не приличат на домове. Направени са от парчета метал и пластмаса и са наредени една до друга, сякаш се крепят взаимно, за да не се срутят. По тесните улички между къщите се разхождат хора, предимно деца, които продават някакви неща, носят кофи с вода, готвят на открити огньове.
Едно от децата ни забелязва, хуква да бяга и крещи:
- Атакуват ни! Атакуват ни!
- Не се притеснявай от това - казва Амар. - Мислят, че сме войници. Понякога идват да прибират децата в сиропиталищата.
Почти не обръщам внимание на думите му. Тръгвам сама напред, а хората побягват, щом ме виждат, и се залостват зад картонените си врати. Виждам ги през отворите в стените, в къщите им няма нищо, освен по купчинка храна и провизии, и по нещо, на което да лежат. Как ли оцеляват през зимата? Къде са им тоалетните?
Сещам се за цветята в Бюрото, за дървените подове и за удобните легла в празния хотел, който може да побере толкова много хора.
- Някой помага ли им изобщо?
- Вярваме, че най-добрият начин да помогнем на този свят да се излекува, е като разрешим проблема с генетичната недостатъчност - казва Амар, сякаш рецитира нещо, закодирано в паметта му. - Да нахраниш тези хора е все едно да сложиш парче памук в огромна кървяща рана. Може да намали кървенето, но раната ще остане отворена.
Не мога да отговоря. Успявам само да поклатя глава и да продължа да вървя. Сега започвам да разбирам защо майка ми е решила да избере Аскетите, а не Ерудитите. Ако просто е искала да бъде в безопасност от покварата на Ерудитите, е можела със същия успех да отиде при Прямите или Миротворците. Но тя е избрала каста, която ще и даде възможност да помага на безпомощните, и е посветила целия си живот на една-единствена мисия - безкастовите да имат храна и подслон.
Сигурно са й напомняли на това място, на покрайнините.
Извръщам глава от Амар, за да не види сълзите в очите ми.
- Да се връщаме в камиона - казвам.
- Добре ли си? - пита той.
- Да.
Тръгваме към камиона и точно тогава чуваме изстрелите. Някой вика за помощ. Всички край нас се разбягват и изпокриват.
- Това е Джордж - казва Амар и хуква в посока на вика. Тичам след него между съборетините, но той е прекалено бърз, а мястото прилича на лабиринт. Изгубвам го и изведнъж се оказвам съвсем сама.
Възпитана съм от Аскети и състраданието ми към тези хора идва неусетно, но с него -и страхът от тях. Ако са като безкастовите, значи са напълно отчаяни, а аз се боя от отчаяни хора.
И тогава някой ме хваща за ръката и ме издърпва зад една от картонените врати. Вътре всичко изглежда синьо от брезента, играещ ролята на стена. На пода има дървени летви, а пред мен е застанала дребна слаба жена със загрубяло лице.
- Не трябва да стоиш навън сама. Ще те убият, без да им мигне окото, нищо, че си млада.
- Ще ме убият? Кои?
- Много разгневени хора има тук - казва жената. - Някои са готови да стрелят по всичко, което представлява заплаха. Убиват всеки предполагаем враг.
- В такъв случай, благодаря за помощта - отговарям. - Аз съм Трис.
- Ейми. Сядай.
- Не мога, приятелите ми са навън.
- Тогава трябва да изчакаш, докато ордите се втурнат към приятелите ти, и да ги изненадаш в засада.
Да, идеята е много добра.
Сядам на пода и пистолетът ми се забива в крака ми. Бронираната жилетка е много неудобна, но се опитвам да изглеждам спокойна и отпусната, за да не обидя Ейми. Навън тичат хора, чуват се крясъци. Жената вдига единия край на брезента и се оглежда.
- Значи приятелите ти не са войници? - пита, без да обръща глава към мен. - Което значи, че работите за Бюрото за генетично здраве?