- Аскетът в теб - казва ми Амар. - Това те кара да мразиш това място. Просто знам.
- Не само, има и други неща.
- Долових същото нещо и в Тобиас. Аскетите отглеждат много сериозни деца. Те израстват като хора, които са много чувствителни към чуждата нужда - казва той. -Забелязал съм, че когато хора от други касти направят трансфер към Безстрашните, имат горе-долу един развой. Когато Ерудит мине към Безстрашните, той става жесток и брутален. Ако Прям избере тази каста, става много необуздан, търси поводи за сбиване, привиква към адреналина. Ако един Аскет премине към Безстрашните, той става... не знам... воин, революционер. Точно такъв щеше да бъде и Фор, ако не беше така отровен от съмнения в себе си. Щеше да стане истински велик лидер. Винаги съм вярвал, че това е бъдещето му.
- Мисля, че си прав - казвам. - Но когато трябва да бъде последовател, а не лидер, се забърква в неприятности. Като с Нита и с Евелин.
„Ами ти? - питам се. - И ти искаш да го направиш последовател!“
„Не, не искам“ - отговарям си, но изобщо не си вярвам.
Амар кимва.
Образите от покрайнините се надигат в мен като пристъп на хълцане. Представям си майка си като дете, свита в някоя от онези съборетини, боричкаща се за оръжие в търсене сигурност, кашляща от дима, застанала близо до огъня, за да не умре от студ. Ето защо е искала да забрави това място, след като са я спасили. Била е погълната от Бюрото и е работила за тях до края на живота си, но дали наистина е забравила откъде е дошла?
Не, не е възможно. Тя посвети целия си живот да помага на безкастовите. Може би не е било просто изпълнение на дълга към Аскетите, а желание да се компенсира, заради хората, които й се е наложило да изостави.
Изведнъж споменът става непоносим. Не мога да издържа да мисля за нея или за мястото, което видях. За да се разсея, се хващам за първото, което ми идва наум.
- Значи ти и Тобиас сте били близки приятели?
- Нима човек може да бъде близък с него? - клати глава Амар. - Дадох му името му, гледах как се изправя срещу страховете си, виждах колко тревога има в него, затова реших, че заслужава нов живот и започнах да го наричам Фор. Но не, не бих казал, че бяхме толкова близки. Не и по начина, по който ми се искаше.
Амар обляга глава на стената и затваря очи. Лека усмивка плъзва по устните му.
- О! - казвам. - Ти си го... харесвал?
- Защо питаш?
- Заради начина, по който говориш за него... - вдигам рамене.
- Вече не го харесвам, ако това е въпросът ти. Но да, права си. Имаше време, когато наистина беше така, но той ми даде да разбера, че не може да отвърне на чувствата ми, и аз се оттеглих. Ще ми се да не споделяш...
- С Тобиас ли? Разбира се, няма да му кажа.
- Не, не само с него, не ми се иска да споделяш с никого.
Той се обръща и поглежда към Джордж, който вече се вижда иззад значително намалялата купчина оборудване.
Вдигам вежди. Не съм изненадана, че той и Джордж са привързани един към друг. И двамата са Дивергенти, и двамата е трябвало да инсценират собствената си смърт, за да оцелеят. И двамата са аутсайдери в един нов, непознат свят.
- Трябва да разбереш едно нещо - казва Амар. - Хората в Бюрото са обсебени от идеята да се размножаваме, за да предаваме чистите си гени на следващите поколения. Аз и Джордж сме генетично чисти и всяко усложнение, което може да попречи на създаването на още по-силен генетичен код, е.... да кажем, че не се насърчава. Никак даже.
- Аха - кимвам. - Не се тревожи за мен. Нямам никаква мания за създаване на силни гени - усмихвам се сухо.
- Благодаря - казва той.
Млъкваме и гледаме как разрушенията се сливат в сивкава мъглявина, когато камионът набира скорост.
- Мисля, че ти му действаш добре - обажда се Амар по едно време. - За Фор говоря.
Свеждам поглед към отпуснатите си ръце. Не ми се иска да му обяснявам, че сме на
ръба да скъсаме. Не го познавам добре, но дори и да го познавах, нямаше да искам да обсъждам отношенията си с Тобиас. Единственото, което успявам да измисля да кажа, е едно: „Хъм?“.
- Виждам какво става, когато си с него. Ти не знаеш, защото не си го виждала преди, но Фор без теб е съвсем различен човек. Той е избухлив, несигурен, обсебен...
- Обсебен?
- Е, каква дума би използвала за човек, който при първа възможност си бие серума на страха и застава пред едни и същи страхове?
- Не знам. Решен да се пребори с тях. - Правя пауза. - Смел...
- Да, разбира се. Но е и малко луда работа, не мислиш ли? Повечето Безстрашни по-скоро биха скочили в бездната, отколкото отново да се изправят пред своята зона на страха. В това има смелост, но има и мазохизъм. А границата между тези две неща при него е доста размита.