- От Ерудитите? - изненадва се Кейлъб.
- Преданите са врагове на новите ни врагове - обяснява му Кара. - Ерудитите и Преданите имат обща цел - да свалят Евелин от власт.
- Правилно ли те чух, че има Миротворци в армията? - пита ме Кристина.
- Те не участват в самите военни действия, но помагат по други начини - отговарям.
- Преди няколко дни Преданите нападнаха първия склад за оръжия на Евелин -обажда се младата жена, която седи зад най-близкото бюро. - Това е вторият склад. Ето защо имат оръжия - взеха ги при първия си набег. Евелин успя да премести повечето си запаси, но този склад е все още пълен.
Баща ми знае същото, което знае и Евелин - че за да управляваш хората, ти е необходимо единствено да се страхуват от теб. Оръжията ще му помогнат да постигне това.
- И каква е крайната цел? - пита Кейлъб.
- Преданите имаме една-единствена цел - да се върнем към първоначалния замисъл на града - обяснява Кара. - Включително и да изпратим група хора отвъд оградата, както ни беше казано от Едит Прайър. За жалост, после се оказа, че нейните инструкции нямат никаква стойност. Както и възстановяването на кастите със сила. Преданите се подготвят да атакуват безкастовите. Това беше планът, който направихме с Йохана, преди да тръгна. Не бяхме обсъждали да се свързваме с баща ти, Тобиас, но тя има право на собствени решения.
Почти бях забравил, че преди да заминем, Кара беше лидер на Преданите. Не съм сигурен дали продължава да я е грижа дали кастите ще оцелеят, но определено я е грижа за хората. Разбирам го по начина, по който гледа в монитора - с вълнение, но и със страх.
Макар че в залата е много шумно и всички обсъждат разпалено случващото се, веднага чувам стрелбата. Куршумите звучат странно през микрофоните на камерите. Сякаш някой чупи сухи пръчки. Докосвам стъклото на екрана, за да променя гледната точка, и попадам на камерата в сградата. Преданите са влезли. На една маса в склада има няколко пистолета и купчина кутии с патрони. В сравнение с оръжията, които имат хората в Бюрото, това е нищо, но по стандартите на града са ценни запаси.
Няколкото безкастови, които охраняват масата, бързо падат като посечени. Преданите са много повече. Най-после разпознавам някого - Зийк се приближава до единия безкастов и го удря с пистолета си по челюстта. Под напора на куршумите в рамките на две минути безкастовите губят битката, като се свличат един върху друг. Преданите се пръсват из склада, стъпват по телата, сякаш не са на хора, а са някакви отломки. Събират всичко, а Зийк трупа пистолетите на масата с решително изражение, което съм виждал само два-три пъти.
Той не знае за Юрая.
Младата жена зад бюрото прокарва пръст по екрана, превърта записа назад, натиска паузата, увеличава образа и тогава виждам много късо подстриган мъж и жена с дълга тъмна коса, паднала върху едната половина от лицето й.
Маркъс, разбира се. И Йохана - с пистолет!
- Двамата успяха да привлекат на своя страна повечето от предишните членове на кастите. Но колкото и да е странно, Преданите са по-малко от безкастовите - казва младата жена и клати глава. - Оказа се, че има много повече безкастови, отколкото предполагахме. Трудно е да се следи популацията на част от населението, която до неотдавна е била пръсната къде ли не из града.
- Йохана? Води въстание? С пистолет? - Не, в това няма никаква логика - обажда се Кейлъб.
Веднъж Йохана ми беше казала, че ако зависело от нея, би подкрепила действията срещу Ерудитите, а не пасивността на собствената и каста. Но тогава все още продължаваше да бъде вярна на вижданията на кастата си и не докосна оръжие. Сега, когато вече касти няма, се е променила и е доста различна от говорителката на Миротворците, която си спомням. Станала е войник.
- Има логика, ако се замислиш - казвам, а Кара кимва в съгласие.
Гледам как опразват склада, движат се бързо и ловко и се пръсват като семена, понесени от вятъра. Тялото ми натежава, като че ли някой е сложил върху плещите ми нов товар. Не знам дали Кара, Кристина, Питър и Кейлъб се чувстват по същия начин. Градът, нашият град е много по-близо до пълно унищожение, отколкото някога досега е бил.
Можем да се преструваме, че не сме част от онзи свят, докато живеем сред относителното спокойствие на едно чуждо място, но това е самозаблуда. Ние принадлежим на града. И винаги ще е така.
36.
Трис