- Виж - започвам. - Мислех, че ми е нужно време да реша дали мога да ти простя, или не. Но сега знам, че не си ми направил нещо, за което да трябва да ти прощавам, освен може би, че ме обвини в ревност от Нита...
Той понечва да ме прекъсне, но аз слагам длан на устните му, за да го спра.
- Ако останем заедно, ще се налага да ти прощавам отново и отново. Ако искаш това, ще трябва и ти да ми прощаваш отново и отново, защото ще правим грешки. Така че не прошката е въпросът. Това, което наистина се опитвах да си изясня, е дали сме подходящи един за друг.
През целия път на връщане от покрайнините обмислях думите на Амар, че при всяка връзка се получават проблеми. Спомних си за родителите си - та те се караха повече от всяко друго семейство Аскети, което познавах, но въпреки това бяха един до друг всеки Божи ден и умряха заедно.
После помислих колко силна съм станала и колко добре се чувствам в собствената си кожа, как през цялото време Тобиас ми повтаря, че съм силна, че ме уважава, че ме обича, че заслужавам да бъда обичана.
- И? - Гласът му, ръцете му, очите му, всичко в него издава несигурност.
- И... - продължавам. - И все още мисля, че ти си единственият човек, достатъчно силен, за да ме направи и мен по-силна.
- Така е - казва някак грубо.
И го целувам.
Ръцете му ме обгръщат и ме притискат, повдигат ме на пръсти. Заравям лице в гърдите му и затварям очи. Просто вдишвам чистия аромат на вятър, аромата на Тобиас.
Преди си мислех, че когато хората се влюбят, те се приземяват на някакво място и нямат избор, освен да останат там. Може би е така, но само в началото. Не и сега, след толкова време.
Да, аз се влюбих в него, но останах с него не защото се очакваше да го направя, или защото не си намерих някой друг. Останах с него, защото избрах да го направя. Избирам го всеки ден, когато отворя очи, всеки ден, когато се караме или не си казваме истината, или се разочароваме един друг. Избирам го отново и отново. И той избира мен.
37.
Трис
Пристигам в офиса на Дейвид за първото си събрание на консултантите. Точно десет часът е и Дейвид влиза в инвалидната си количка. Изглежда по-блед от предишния път, когато го видях, под очите му има черни кръгове, подобни на синини.
- Здравей, Трис - казва. - Нямаш търпение, нали? Съвсем навреме си дошла.
Все още усещам в тялото си тежестта от серума на истината, който Кейлъб, Кара и Матю тестваха върху мен рано сутринта. Опитваме се да разработим по-силна негова версия, за да може да влияе и на генетично чисти хора. Потискам чувството за тежест и изричам:
- Разбира се, че нямам търпение! Това е първото ми събрание. Искаш ли да ти помогна? Изглеждаш изморен.
- Добре, добре - съгласява се той.
Минавам зад стола, хващам дръжките му и започвам да го избутвам напред.
- Май наистина съм изморен - въздъхва Дейвид. - Цяла нощ не съм лягал, за да се занимавам с поредната криза.
- Каква криза? - питам.
- Скоро ще разбереш. Да не избързваме.
Казва да завия вдясно и тръгваме по слабо осветения коридор на терминал 5 - така пише на табелката. Дейвид ми обяснява, че надписът е останал от времената, когато това място е било летище. Няма никакви прозорци, никакъв намек за външния свят. Почти усещам как стените ме затискат, сякаш самият терминал се бои от чужди очи. О, само ако знаеха моите очи какво търсят...
Докато бутам инвалидния стол, поглеждам ръцете на Дейвид, впити в облегалките. Кожата около ноктите му е зачервена, сякаш цяла нощ я е гризал със зъби, а самите му нокти са нащърбени. Спомням си как моите собствени ръце изглеждаха по същия начин, когато виденията от симулациите на страха по време на инициацията ми в кастата на Безстрашните завладяваха всеки мой сън. Може би Дейвид се тормози по същия начин от спомена за симулационната атака?
„Не, няма да го съжалявам - мисля си. - Направил го е веднъж, ще го направи отново.“
- Тук сме - обажда се той и аз избутвам количката през двойната врата. Изглежда, консултантите са дошли по-рано. Пият кафе и от време на време разбъркват захарта с пластмасови бъркалки. Повечето са мъже и жени на възрастта на Дейвид. Има и някои по-млади - Зоуи също е тук и ми се усмихва леко напрегнато, но учтиво, както винаги.
- Хайде да се организираме и да започваме - казва Дейвид и наглася количката си зад централното място на масата. Сядам на един от столовете до стената, а Зоуи се настанява до мен. Очевидно не е разрешено на младите да сядат край масата до големите клечки. И така е добре, ще мога да подремна, ако стане много скучно. Макар че новата криза на Дейвид очевидно е доста сериозна, щом го е държала буден цяла нощ.