— Ти си извънредно внимателен към другите — отговори жена му, която седеше в удобното си кресло до огнището, напалено с борови дърва, — много внимателен наистина. Голямо удоволствие е да те чуе човек, като говориш за приятелството. Сигурна съм, че дори и епископът не би могъл да каже такива прекрасни неща, макар че живее в триетажна къща и носи златен пръстен на малкия си пръст.
— Ами не бихме ли могли да поканим малкия Ханс при нас? — каза най-малкият син на мелничаря. — Щом бедният Ханс е в трудно положение, аз ще му дам половината от моята каша и ще му покажа белите си зайчета.
— Какво глупаво момче си ти! — възкликна мелничарят. — Просто не зная какъв смисъл има да те пращам на училище! Ти като че ли нищичко не научаваш! Ами че ако дойде тук и види топлия ви огън и хубавата вечеря, и голямата ни бъчва с вино, малкият Ханс може да ни завиди, а завистта е най-ужасното чувство и може да развали всеки характер. А аз не ще позволя да се развали характерът на Ханс. Аз съм най-добрият му приятел, винаги ще бдя над него и ще гледам да не бъде въвеждан в изкушения. Освен това, ако дойде тука, Ханс може да поиска да му дам брашно на вяра, а това не мога да направя. Брашното е едно нещо, а приятелството — друго, и двете не бива да се смесват. Ами че самите думи се пишат различно и означават съвсем различни неща! Всеки може да разбере това.
— Колко хубаво говориш! — рече жената на мелничаря и си наля голяма чаша греяно пиво. — Знаеш, мен направо ми се додряма. Сякаш съм на черква.
— Мнозина постъпват добре — отговори мелничарят, — но малцина говорят добре, което показва, че говоренето е по-трудното от двете, а и по-изисканото. — И той строго изгледа през масата сина си, който така се засрами, че клюмна глава и зарони сълзи в своя чай. Но той беше толкова млад, че трябва да му го простим.
— Това краят на приказката ли е? — попита водният плъх.
— Разбира се, не — отговори сипката, — това е началото.
— В такъв случай вие сте много изостанали от времето си — каза водният плъх. — В днешните времена всеки добър разказвач започва с края, после преминава към началото и свършва със средата. Това е новият метод. Оня ден чух всичко това най-подробно от един критик, който се разхождаше около яза с някакъв младеж. Той говори по въпроса надълго и нашироко и аз съм сигурен, че е бил прав, защото имаше сини очила и плешива глава, а колчем младежът направеше някаква забележка, критикът винаги му отговаряше: „Пфу!“ Но моля ви се, продължете приказката. Мелничарят ми е безкрайно симпатичен. Сам аз разбирам от всякакви красиви чувства, тъй че между нас има много общо.
— Добре — заговори сипката, като подскачаше ту на едното си краче, ту на другото. — Щом свърши зимата и игликите започнаха да отварят бледожълтите си звездици, мелничарят каза на жена си, че ще слезе долу да споходи малкия Ханс.
— Ех, че добро сърце имаш! — възкликна тя. — Винаги мислиш за другите. Пък да не забравиш да вземеш голямата кошница за цветята.
И тъй, мелничарят върза крилата на вятърната си мелница със здрава желязна верига и се запъти по надолнището, преметнал голямата кошница през ръка.
— Добро утро, малки Ханс — каза мелничарят.
— Добро утро — каза Ханс, облегна се на лопатата си и се засмя до уши.
— Как прекара зимата? — попита мелничарят.
— Ей! — възкликна Ханс. — Ами че то е много мило от твоя страна да питаш, извънредно мило! Страх ме е, че я прекарах доста тежко, но ето пролетта дойде и аз съм твърде щастлив, пък и цветята ми вървят добре.
— Ние често си говорехме за тебе през зимата, Ханс — продължи мелничарят, — и се чудехме как ли поминуваш.
— Това е било много любезно от ваша страна — каза Ханс, — а пък мен ме беше страх, че сте ме забравили.
— Ханс, ти ме изненадваш! — рече мелничарят. — Приятелите никога не забравят. Точно това е чудното нещо в приятелството, но аз се боя, че ти не разбираш поезията на живота. Между другото, колко хубави са ти игликите!
— Наистина са много хубави — отговори Ханс — и е голям късмет за мене, че имам толкова много. Ще ги занеса на пазара, ще ги продам на дъщерята на кмета и с парите ще си откупя градинската количка.
— Ще си откупиш количката? Да не искаш да кажеш, че си я продал? Как можа да направиш такова глупаво нещо?
— Ами работата е там — отговори Ханс, — че ми се наложи. Виждаш ли, зимата беше много тежка за мене и направо казано, нямах пари за хляб. Тогава първо продадох сребърните копчета от празничната си дреха, след това продадох сребърната си верижка, сетне продадох голямата си лула и най-после продадох количката. Но сега пак ще си откупя всичко.