— Ханс — каза мелничарят, — аз ще ти дам моята количка. Тя не е в много добро състояние: вярно е, че едната страна липсва и нещо не е наред със спиците на колелото, но въпреки това ще ти я дам. Зная, че е много щедро от моя страна, и много хора ще ме сметнат за извънредно глупав, дето се разделям с нея, но аз не съм като другите. Аз мисля, че щедростта е същината на приятелството, а освен това си имам нова количка за себе си. Да, можеш да не се тревожиш, ще ти дам моята количка.
— Гледай, това е наистина щедро от твоя страна — каза малкият Ханс и смешното му кръгло лице засия от радост. — Аз лесно ще я поправя, понеже имам тука една дъска.
— Дъска ли? — възкликна мелничарят. — Ами че тъкмо това ми трябва за покрива на хамбара. В него има много голяма дупка и всичкото ми жито ще овлажнее, ако не я запуша. Какъв късмет, че спомена за нея! Чудно как едно добро дело винаги поражда друго. Аз ти дадох мойта количка, а сега ти ще ми дадеш твойта дъска. Разбира се, количката струва много повече от дъската, но истинските приятели никога не обръщат внимание на такива неща. Моля ти се, донеси я веднага и аз ще се заловя да поправя хамбара още днес.
— На драго сърце! — извика малкият Ханс, изтича в бараката и измъкна дъската.
— То не било много голяма дъска — рече мелничарят, като я погледна — и ме е страх, че след като поправя покрива на хамбара, няма да остане нищо, с което да поправиш количката, но, разбира се, за това не съм виновен аз. А сега, понеже ти дадох мойта количка, сигурен съм, че ще искаш да ми дадеш в замяна малко цветя. Ето ти кошницата и гледай добре да я напълниш.
— Да я напълня ли? — повтори Ханс доста тъжно, понеже кошницата наистина беше много голяма и той разбра, че ако я напълни, няма да му останат цветя за пазара, а много му се искаше да откупи сребърните си копчета.
— Я гледай! — отговори мелничарят. — Понеже ти дадох мойта количка, смятам, че не е чак толкова много да ти поискам малко цветя. Може и да не съм прав, но според мен в приятелството, във вярното приятелство, не бива да има никакъв егоизъм.
— Скъпи приятелю, мой най-верен приятелю — възкликна малкият Ханс, — с радост ще ти дам всичките цветя в градината ми! И дума да не става, че предпочитам да не загубя доброто ти мнение, отколкото сребърните си копчета! — И той изтича, обра всичките си хубави иглики и напълни кошницата на мелничаря.
— Довиждане, малки Ханс — каза мелничарят и се запъти нагоре по хълма с дъската на рамо и голямата кошница в ръка.
— Довиждане — отговори малкият Ханс и весело продължи да копае, доволен, че ще получи количка.
На другия ден той заковаваше бръшляна над верандичката, когато чу гласа на мелничаря да го вика от пътя. Ханс скочи от стълбата, изтича в градината и погледна през оградата.
Там видя мелничаря с голям чувал брашно на гърба.
— Драги малки Ханс — каза мелничарят, — ще бъдеш ли така добър да занесеш този чувал брашно вместо мен на пазара?
— О, много съжалявам — отговори Ханс, — но аз съм наистина много зает днес. Трябва да закова целия бръшлян, да полея цветята и да окося тревата.
— Хайде де! — рече мелничарят. — Според мен, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, много нелюбезно е от твоя страна да ми откажеш.
— О, не говори така! — възкликна малкият Ханс. — За нищо на света не бих искал да бъда нелюбезен! — И той изтича вътре да си вземе шапката и закрета с големия чувал на гърба си.
Денят беше много горещ, а пътят ужасно прашен и още преди да измине шестата миля, Ханс толкова се умори, че трябваше да седне да си почине. Обаче той смело продължи напред и най-после стигна на пазара. След като поизчака известно време, Ханс продаде чувала брашно на много добра цена и веднага се върна у дома, защото го беше страх, че ако закъснее, може да срещне разбойници по пътя.
„Това беше труден ден — каза си малкият Ханс, когато си лягаше, — но се радвам, че не отказах на мелничаря, защото е най-добрият ми приятел, а освен това ще ми даде своята количка.“
Рано на другата сутрин мелничарят слезе долу да си прибере парите за чувала брашно, но малкият Ханс беше тъй уморен, че още не бе станал.
— Честна дума, ти си много мързелив — каза мелничарят. — Знаеш, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, мисля, че би могло да работиш малко повечко. Безделието е голям грях и аз никак не обичам някой от моите приятели да бъде мързелив или отпуснат. Не бива да ми се сърдиш, че ти говоря тъй прямо. Разбира се, и на ум не би ми дошло да го направя, ако не бях твой приятел. Но каква е ползата от приятелството, ако човек не може да каже точно това, което мисли? Всеки би могъл да разправя очарователни неща, да се мъчи да доставя удоволствие и да ласкае, но истинският приятел винаги казва неприятни неща и не се страхува, че ще огорчи. Всъщност, ако е наистина верен приятел, дори предпочита да го прави, защото знае, че с това върши добро.