— Е, нищо, ще мина и без него! — възкликна малкият Ханс, свали от закачалката големия си кожух и топлата си червена шапка, върза си шалче около врата и тръгна.
Колко ужасна бе тая нощ! Беше тъй тъмно, че малкият Ханс почти нищо не виждаше, а вятърът бе тъй силен, че той едва се задържаше на крака. Обаче Ханс бе много смел и след като ходи три часа, стигна при къщата на доктора и почука на вратата.
— Кой е там? — извика докторът, като подаде глава от прозореца на спалнята си.
— Малкият Ханс, господин докторе.
— Какво искаш, малки Ханс?
— Синът на мелничаря паднал от една стълба и се наранил, та мелничарят иска да дойдете веднага.
— Добре! — каза докторът и заповяда да му оседлаят коня, да донесат големите му ботуши и фенера, слезе долу и препусна към дома на мелничаря, а малкият Ханс тежко пое подире му.
Но бурята беснееше все повече и повече, дъждът се лееше като из ръкав и малкият Ханс не виждаше къде стъпва, нито можеше да върви наравно с коня. Най-после той обърка пътя и се залута в тресавището, което беше много опасно място, понеже беше пълно с дълбоки дупки, и там малкият Ханс се удави. На другия ден няколко козари намериха тялото му да плува в голям вир и го донесоха в къщичката му.
Всички се стекоха на погребението на малкия Ханс, понеже всеки го обичаше, а мелничарят беше първият между нажалените.
— Понеже бях най-добрият му приятел — каза той, — напълно справедливо е да заема най- доброто място.
Затова той вървя начело на шествието, облечен с дълго черно наметало, и току си бършеше очите с голяма носна кърпа.
— Смъртта на малкия Ханс е много голяма загуба за всекиго — каза ковачът, когато погребението свърши и всички бяха насядали удобно в кръчмата, пиеха греяно вино и ядяха сладкиши.
— Поне за мене е голяма загуба — обади се мелничарят. — Аз му бях, кажи-речи, дал моята количка, а сега просто не зная какво да я правя. Много ми пречи в къщи и е в толкова лошо състояние, че не бих могъл нищо да взема за нея, ако речех да я продам. Сега вече ще гледам никога нищо да не подарявам. Човек винаги страда заради щедростта си ...
— Е? — каза водният плъх след продължително мълчание.
— Това е краят — каза сипката.
— Но какво е станало с мелничаря? — попита водният плъх.
— А, съвсем не зная — отговори сипката — и положително не се интересувам.
— Напълно ясно е в такъв случай, че вие по природа не познавате съчувствието — каза водният плъх.
— А пък аз се страхувам, че вие не виждате поуката в тая приказка — забеляза сипката.
— Не виждам какво? — изкрещя водният плъх.
— Поуката.
— Да не искате да кажете, че в тая приказка има поука?
— Разбира се — рече сипката.
— Виж ти! — каза водният плъх с много ядосан вид. — Мисля, че е трябвало да ми го кажете, преди да започнете. Ако ми го бяхте казали, положително нямаше да ви слушам; всъщност щях да кажа „Пфу“, както критикът. Но мога да го кажа и сега! — И той извика колкото му глас държи „Пфу“, махна с опашка и се прибра в дупката си.
— А как ви се вижда водният плъх? — попита патицата, която доплува след няколко минути. — Той има много хубави качества, но аз от моя страна изпитвам майчински чувства и никога, не мога да погледна закоравял стар ерген, без да ми избият сълзи в очите.
— Страхувам се, че го докачих — каза сипката. — Работата е там, че му разказах приказка с поука.
— О, това е винаги много опасно — каза патицата.
И аз съм напълно съгласен с нея.