Дейвид Балдачи
Предатели
Еймъс Декър #3
На Джейми Рааб, моята страхотна издателка и добра приятелка. Нека новото ти начинание е успешно, приятно и забавно! Благодаря за подкрепата през изминалите двайсет години. Винаги ще си остана твоят най-голям почитател.
1
Това по принцип бе едно от най-безопасните места на света. Но не и днес.
В сградата, която носеше името на Джон Едгар Хувър, се намираше централата на ФБР. Тя бе открита официално през 1975 г. и изминалите десетилетия определено не ѝ се бяха отразили добре. В момента Хувър Билдинг представляваше огромен бетонен паралелепипед с напукана фасада, малки прозорци и неработещи тоалетни. Около покрива на сградата дори бе опъната предпазна мрежа, която да улавя откъртилите се парчета бетон, за да не паднат на земята и да убият някого.
Бюрото отдавна искаше да построи по-модерна централа, в която да подслони единайсет хиляди служители, но дори мястото не бе избрано все още. Поне седем години и два милиарда долара деляха федералните агенти от откриването на новата им сграда.
Така че засега това бе домът на ФБР.
Високият мъж, който крачеше по обточения с дървета тротоар, се казваше Уолтър Дабни. Беше си поръчал кола от „Юбер“, която да го откара до кафенето малко по-надолу по улицата, където си бе купил закуска, и сега изминаваше пеша останалата част от пътя. Бе прехвърлил шейсет години и оредялата му побеляла коса бе сресана на една страна. Явно се бе подстригал наскоро, защото късите косми на темето му стърчаха нагоре. Носеше скъп костюм, който стоеше така добре на едрата му фигура, че несъмнено бе шит по поръчка. От предното джобче на сакото му стърчеше пъстра кърпичка. На врата си Уолтър Дабни носеше шнур с толкова много служебни карти и пропуски, че не би имал проблем да стигне до светая светих на Хувър Билдинг — с придружител, разбира се. Зелените му очи бяха нащрек. Дабни крачеше с непоколебима решителност, а куфарчето му описваше полукръгове във въздуха като махало на часовник.
Насреща му вървеше жена. Ан Бъркшър бе стигнала до тук с метрото. Тя бе дребничка, наближаваше шейсет и сивата ѝ коса обрамчваше продълговатото ѝ овално лице. Когато наближи Хувър Билдинг, като че ли се поколеба. На врата ѝ нямаше шнур с карти и пропуски. Единственият документ за самоличност, който носеше, бе шофьорската книжка в дамската си чанта.
Беше късна сутрин и улиците не бяха така оживени, както по-рано. Въпреки това имаше доста пешеходци, а трафикът си оставаше натоварен; част от колите влизаха в подземния паркинг на сградата.
Дабни ускори крачка и токовете на скъпите му обувки „Алън Едмъндс“ затракаха отчетливо по плочките на тротоара. Започна да си подсвирква весела мелодия. Приличаше на човек, който няма никакви грижи.
Бъркшър също закрачи по-бързо. Погледна първо наляво, после надясно. Този уж бегъл поглед запечата в съзнанието ѝ всяка подробност наоколо.
Еймъс Декър вървеше бавно и спокойно на двайсетина метра зад Дабни. Беше висок един и деветдесет и шест и имаше физиката на професионален футболист, какъвто бе навремето. От няколко месеца спазваше диета и бе свалил доста килограми, но още имаше какво да се желае. Беше облечен с бежов панталон с изцапани маншети и измачкана фланела с емблемата на „Бъкайс“, университетския отбор в Охайо, за който бе играл някога. Фланелата прикриваше не само корема му, но и пистолета „Глок 41“, затъкнат в кобура на кръста му. Напълно заредено със стандартния пълнител за тринайсет патрона, оръжието тежеше малко повече от килограм. Огромните му обувки четирийсет и осми номер шляпаха шумно по тротоара. Косата му бе, меко казано, несресана. Декър работеше във вашингтонския офис на ФБР. Отиваше на среща, която трябваше да се проведе в Хувър Билдинг.
Той не очакваше тя да мине приятно. Предчувстваше, че се готвят промени, а не обичаше промените. Бе преживял достатъчно превратности на съдбата през изминалите две години и смяташе, че му стигат за цял живот. Тъкмо бе свикнал с работата си във ФБР и с новия си живот. Искаше нещата да продължат както досега. Но очевидно това не зависеше от него.
Заобиколи огражденията, поставени на тротоара и част от пътното платно. Капакът на една от уличните шахти бе отворен и край оранжевата лента, която я заобикаляше, се бяха събрали работници. От шахтата надзърна мъж с предпазна каска, който подаде някакъв инструмент на свой колега. Останалите работници стояха наоколо, едни пиеха кафе, други разговаряха.
Хубава работа, стига да можеш да се уредиш с нея, помисли си Декър.