— Много е красиво.
— Като малък и аз ставах рано, за да гледам изгрева — започна Декър. Милиган го погледна изненадано. — Тогава живеех в Охайо и при нас слънцето изгряваше по-късно, отколкото тук.
На нощното шкафче до леглото имаше снимка в рамка. Декър я взе. Беше на Пейтън Манинг, прочутия куотърбек на „Индианаполис“ и „Денвър“, печелил два пъти Супербоул.
— Харесваш ли Манинг?
Джоуи кимна.
— Преди много гледах футбол. И играех… преди да се разболея.
— Аз също съм играл.
Джоуи огледа огромното тяло на Декър.
— Да, приличаш на футболист. Иска ми се и аз да можех да порасна колкото теб.
Милиган избърса очи. Когато възвърна самообладанието си, каза:
— Джоуи, Декър е играл в Националната футболна лига. За „Кливланд Браунс“.
Момчето се облещи и на устните му изгря усмивка.
— Сериозно?
Декър кимна.
— Кариерата ми беше кратка и… не особено приятна. — Той остави снимката и каза: — А преди това играех за „Бъкайс“ в Охайо. Там минаха някои от най-хубавите години в живота ми.
— Леле! — възкликна Джоуи. — Познаваш ли Пейтън Манинг?
— Не. Но той беше един от най-великите. Неслучайно го приеха в Залата на славата. — Декър седна и попита: — С Ан разговаряхте ли за нещо друго?
Усмивката на ДЖОУИ се стопи.
— Не.
— Тя спомена ли къде ще ходи, след като си тръгне оттук?
Момчето поклати глава.
Декър стана, погледна Милиган и каза:
— Благодаря ти, Джоуи. Много ни помогна.
— Няма за какво.
Милиган се обърна към момчето и попита:
— Имаш ли нещо против да дойда отново?
— Разбира се, че не. Може да дойдете заедно с Ан.
— Ще видим — отвърна Милиган. Извади визитна картичка от джоба си и я остави на нощното шкафче до снимката на Пейтън Манинг. — Ако имаш нужда от нещо, позвъни ми на този телефон. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Благодаря ти още веднъж.
— Мога ли да ти стисна ръката? — попита Джоуи, вперил поглед в Декър. — Не познавам човек, който е играл в НФЛ.
Декър протегна ръка и бавно стисна дланта на момчето.
— За мен беше чест да се запозная с теб, Джоуи — каза той, върна книгата на мястото ѝ и си тръгна, последван от Милиган.
— По дяволите! — възкликна Милиган. — Не мисля, че ще се усмихна някога.
— Ще се усмихнеш — отвърна Декър. — А когато ти се стори, че нещата вървят от зле към по-зле, ще се сетиш за Джоуи и ще започнеш да гледаш по-ведро на света около теб.
Албърт Друз бе четирийсетинагодишен и сам спомена, че има рак на панкреаса в последен стадий. Беше блед и слаб, а кожата му бе изтъняла и жълта.
— Когато ми поставиха диагнозата, вече беше прекалено късно — заяви той, след като Декър и Милиган се представиха и му показаха служебните си карти. — Подложих се на химиотерапия, на лъчетерапия, на какво ли не, за да се отърва от това нещо… В продължение на два месеца бях в ремисия, след което болестта ме връхлетя като тайфун и така стигнах дотук.
Той замълча и задиша тежко, сякаш говоренето го бе изморило.
Когато дробовете му се успокоиха, той каза:
— Имате късмет, че ме заварвате в това състояние. Взема ли болкоуспокоителни, съзнанието ми изключва. Дават ми морфин. Не знам какво щях да правя без него. Болката е… да кажем, че не е приятна — добави сдържано той.
— Съжалявам, че ви притесняваме, господин Друз — отвърна Декър.
Друз махна с ръка.
— Нямам какво друго да правя, освен да лежа тук и да чакам да умра.
— Научихме, че Ан Бъркшър е идвала днес при вас и двамата сте разговаряли.
— Да, тази сутрин. Защо?
Декър реши да му каже истината.
— Била е убита малко след като си е тръгнала от тук.
— Какво? — възкликна Друз и се надигна на лакти.
Миг по-късно се закашля. Милиган наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и му помогна да я изпие. Изгледа строго Декър и отстъпи крачка назад с празната чаша в ръка.
Когато Друз се съвзе от шока, впери в тях отчаян поглед.
— Ан? Убита? Как? Защо?
— Нямаме представа защо. Затова сме тук.
— Но аз не знам нищо.
— Може да знаете повече, отколкото подозирате — отвърна Декър. — За какво разговаряхте днес?
Друз сбърчи чело и отвърна:
— Беше толкова приятна жена. Започна да ме посещава преди четири седмици. Разговаряхме за… най-различни неща. Нищо конкретно. Нищо важно. Колкото да минава времето и да не мисля за положението, в което се намирам.
— Ан говореше ли за себе си?
— Понякога. Каза, че е учителка. Не беше омъжена и нямаше деца.
— Какво работехте, преди да се разболеете? — попита Милиган.