— Бях софтуерен инженер в една местна фирма. — Той стисна очи и въздъхна.
— Добре ли сте? — попита Милиган.
Друз отвори очи и отвърна рязко:
— Не, не съм добре! Аз съм неизлечимо болен! Умирам!
— Съжалявам, господин Друз, нямах това предвид. Прощавайте — каза Милиган смутено.
— Разговаряли ли сте някога с госпожа Бъркшър относно работата ви? — попита Декър.
— Не. Какъв е смисълът?
— Ей така, между другото.
— Не. Имам чувството, че това беше преди цяла вечност. Почти не се сещам за работата си.
— Не сте женен.
— Как разбрахте?
— Не носите халка. Нито пък имате следа от носенето на халка.
След миг Друз отвърна примирено:
— Предполагам, че така и не срещнах подходящата жена.
— Родителите ви живи ли са?
Друз поклати глава.
— Имам брат, но той живее в Австралия. Дойде, когато се разболях, и остана с мен известно време. Но трябваше да се върне. Има пет деца. — Той помълча и добави: — Ще дойде отново за погребението. Изпълнител е на завещанието ми. Ще ме кремират. Това ще улесни нещата за всички.
Устните му потрепериха и той затвори очи. Когато ги отвори, въздъхна и каза:
— Никога не съм предполагал, че мога да говоря толкова спокойно и откровено за предстоящата смърт. Но когато човек няма избор, той просто… просто го прави.
— Какво казват лекарите? — попита Декър.
Друз сви рамене.
— Има дни, когато ми се струва, че смъртта ще дойде още утре. Има и дни, когато се надявам да дойде още утре.
— Извиняваме се за безпокойството, господин Друз. Оценяваме помощта ви.
Когато Декър стана, Друз протегна ръка и стисна леко пръстите му. Дланта му бе студена като лед.
— Ан беше много мила. Не беше длъжна да идва тук и да прави каквото и да било, но искаше… Надявам се да откриете убиеца.
— Вече го открихме, господин Друз — отвърна Декър. — Сега се опитваме да разберем защо го е направил.
6
— Учителка по заместване? — попита Декър.
Той оглеждаше апартамента на Ан Бъркшър, който се намираше на последния етаж на луксозна жилищна сграда в центъра на Рестън.
Милиган кимна.
— Това пише в досието ѝ.
— Познаваш района по-добре от мен. Колко мислиш, че струва подобен имот?
Милиган огледа апартамента. Високи тавани, големи прозорци, от които се откриваше великолепна панорама, подове от скъпо дърво и почти триста квадратни метра дизайнерски обзаведени помещения, плюс голям балкон с вградено джакузи.
— Два милиона, ако не и повече.
— Според домоуправителя Бъркшър има мерцедес SL 600, паркиран в подземния гараж.
— Това са още сто бона — отвърна Милиган.
Наследство ли е получила?
— Нямам представа. Ще трябва да проверим.
— Откога работи като учителка?
— Учителка по заместване — уточни Милиган. — От четири години.
— А преди това?
— Живяла е в Атланта три години.
— С какво се е занимавала?
— Не знаем, имаме само адреса.
— А преди това?
— Преди това в Сиатъл.
— И пак ли не знаем какво е работила?
— Не успяхме да разберем.
— А преди това?
— Не открихме нищо друго.
— Откога датира най-старата информация за нея?
— Отпреди десет години.
— Но тя е почти на шейсет! Не знаем ли нищо за времето преди петдесетата ѝ година?
— Не. Но нямахме време за по-сериозна проверка. Все ще попаднем на нещо. И то вероятно ще обясни откъде са дошли парите. Може да е пострадала при катастрофа и да е получила голямо обезщетение. Или да е осъдила някоя болница за лекарска небрежност. Може дори да е спечелила от лотарията.
Предположенията на Милиган не звучаха убедително.
— Всичко е много подредено — отбеляза той.
— Мисля, че точната дума е „минималистично“ — отвърна Декър и обходи с поглед малкото мебели в апартамента.
После влезе в спалнята и надзърна в дрешника.
— Четири чифта обувки и няколко чанти. Не виждам никакви бижута. Нито пък сейф, където би могла да ги държи. — Погледна Милиган и продължи: — Ние не бяхме богати, но жена ми имаше поне трийсет чифта обувки и още толкова чанти. И доста бижута.
Милиган кимна.
— Моята също.
Не видях и нито една снимка. Нито нейна, нито на роднини или приятели… Нищо. Целият апартамент изглежда като излязъл от страниците на списание по вътрешен дизайн. Обзалагам се, че го е купила обзаведен.
— Какво ни казва това?
— Че най-вероятно не е човекът, за когото се е представяла.
— Смяташ ли, че Дабни я е познавал?
— Възможно е. Разбрахме ли дали е отивала във ФБР? Предполагам, защото вървеше в тази посока, но се нуждаем от нещо повече от догадки.