— Не. Имаше някаква среща. Предполагам, че във ФБР. Знам, че работеше по някакъв проект за тях. Целуна ме и тръгна.
— И не забелязахте нищо необичайно?
Ели се напрегна леко.
— Като се замисля сега… не каза, че ще се върне за вечеря. — Тя погледна Декър и добави: — Винаги ми казва, че ще се върне за вечеря. Имам предвид, когато е в града и няма някакъв ангажимент, а аз знаех, че днес няма…
— Не ви е казал, че ще се върне за вечеря? — попита Декър.
— Не. Това е дребен жест, но винаги ме е карал да се чувствам добре. Не знам защо чак сега се сетих за това.
— Имате си достатъчно грижи, госпожо Дабни.
— Сигурно е предчувствал, че няма да се прибере повече — каза безучастно Ели. — А аз не заподозрях нищо… — В следващия миг тя се изправи рязко. — Боже мой, може би ако се бях… — Щеше да се разплаче всеки момент.
Богарт пристъпи напред, хвана я за ръка и каза:
— Не сте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се.
Декър също се изправи и погледна Богарт. Агентът каза:
— Госпожо Дабни, знам, че моментът не е подходящ, но се налага да изпратим екип, който да претърси дома ви. Ще постъпим по същия начин и с офиса на съпруга ви.
Ели не възрази. Кимна, стисна ръката на мъжа си и попита:
— Знаете ли кога пристига Джулс?
— Самолетът ѝ каца след час. Ще изпратим хора да я посрещнат и да я доведат направо тук.
— Благодаря ви — отвърна уморено тя.
Декър отиде в единия ъгъл на стаята и даде знак на Богарт да го последва.
— Искам да присъствам на обиските в дома и офиса — прошепна той.
Богарт кимна.
— Тод може да остане тук с мен, а ти вземи Алекс, ако искаш. Открихте ли нещо интересно около Бъркшър?
— Посвещавала е част от времето си на грижи за безнадеждно болни. Всички се изказаха много ласкаво за нея. Но е живяла в апартамент, който определено не може да си позволи със заплатата на заместващ учител. Да не говорим, че там сякаш не е живял никой. Информацията за миналото ѝ е най-много отпреди десет години.
— Звучи доста странно.
— Да, необичайно е — съгласи се Декър.
— Значи подозираш, че Дабни не я е избрал случайно?
Декър сви рамене.
— Прекалено рано е да се каже. Но случайна жертва с толкова тайнствена биография? Не знам. Възможно е, но е възможно също така тази тайнственост да ни подскаже защо е била убита.
— Което означава, че между нея и Дабни има някаква връзка.
Декър отново сви рамене.
— Ако парите ѝ са дошли от обезщетение или наследство, може там да се крие връзката, макар да не виждам каква би могла да е. Дали пък не е нещо лично?
— Госпожа Дабни е сигурна, че съпругът ѝ не е познавал Бъркшър.
— Но в същото време твърди, че няма представа от бизнеса му. Ако познанството им е било служебно, би могла да не знае.
— В такъв случай някой в неговия офис трябва да знае — изтъкна Богарт.
— Да се надяваме.
Декър погледна Джеймисън и каза:
— Да вървим.
„Уолтър Дабни и съдружници“ се намираше в покрайнините на Рестън, Вирджиния. Наоколо имаше много компании, изпълняващи държавни поръчки — от гиганти като „Локхийд Мартин“ до съвсем дребни фирмички. Бизнесът на Дабни не беше толкова мащабен, че да попадне в класацията „Форчън 500“, но още когато Декър и Джеймисън влязоха в ярко осветената рецепция на последния етаж на офис сграда от стомана и стъкло, стана ясно, че компанията му преуспява. Макар и късно, новината бе стигнала до местните и националните новинарски канали и служителите не се бяха прибрали по домовете си. Стояха по коридорите и разговаряха, бледи, объркани, разстроени.
Декър и Джеймисън се представиха и една млада служителка ги съпроводи до малка заседателна зала. Минута по-късно се появи жена между трийсет и пет и четирийсет. Беше средна на ръст, слаба и стройна, с червеникава коса и очила с правоъгълни рамки върху луничавото лице.
— Аз съм Фей Томпсън. Съдружник съм в компанията. Вярно… вярно ли е?
— Боя се, че да — отвърна Декър.
— А Уолтър…?
— Още е жив, но прогнозата не е обнадеждаваща — каза Джеймисън.
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — продължи Декър.
— Разбира се, заповядайте. Желаете ли кафе, вода?
Джеймисън помоли за вода, а Декър за кафе. Томпсън си поръча чай.
Когато напитките пристигнаха и вратата се затвори, Декър отпи от кафето и каза:
— Разкажете ни за Уолтър Дабни.
Джеймисън извади от джоба си малък дигитален рекордер и го постави на масата.
— Нещо против да запиша разговора?