Декър и Мелвин отстъпиха назад и миг по-късно се втурнаха към вратата. Близо триста килограма мускули и кости се стовариха върху нея с неподозирана скорост.
И вратата изгуби този сблъсък.
Двамата паднаха върху нея, но бързо се изправиха на крака. Браун ги последва вътре. Декър се втурна във вътрешността на сградата, а Мелвин и Браун хукнаха след него.
Постройката бе изтърбушена, от таваните висяха кабели и жици, в единия ъгъл бе издигнато скеле, до него бяха оставени кофи с парцали, а няколко работни маси бяха отрупани с ръчни инструменти и циркуляри. Имаше и два строителни прожектора.
Единствено, което липсваше, бяха работниците.
— Къде ли са? — попита Марс.
— Може да са ги пуснали заради посещението на президента — предположи неуверено Браун.
— Ако си направите труда да огледате по-внимателно, ще забележите, че всичко това е инсценировка — каза Декър.
— Чакай малко! Какво искаш да кажеш? — попита Браун.
— Жената, която отвлече Алекс… Казах ѝ, че дори да ни убият, ФБР е голяма организация и няма да се откаже от издирването им. А тя ми отвърна: „Никой не знае какво ще му донесе бъдещето“.
— Да не би да искаш да кажеш… — ахна Браун.
— Мишената не са само президентът и другите двама лидери. Те са просто бонус. Колегите от АНС ни казаха, че мишената е символична, нали? Ето, централата на ФБР носи достатъчно символика.
— В тази сграда работят над единайсет хиляди души! — възкликна Браун.
— Бързо! Насам! — извика Декър и посочи стълбището, което водеше надолу. Докато тичаха по стъпалата, той попита: — Някакви новини от газовата компания?
— Надявам се, че не те изненадва, но ме сложиха на изчакване. В момента слушам инструментал на „Би Джийс“.
Пробягаха два етажа надолу и се спуснаха в мазето. То също бе празно, нищо, освен голи стени. Огледаха се и в един момент Марс извика:
— Ей там!
Декър и Браун отидоха при него.
Видяха огромна макара с навит на нея кабел, опряна на стената. Беше по-висока от Декър.
— Какво ли прави това тук? — зачуди се Браун.
Декър надникна през отвора в средата на макарата, където обикновено работниците пъхаха една от вилките на мотокара, за да я повдигнат.
— Не мога да видя какво има отзад. — Декър мушна ръка и опипа мястото. — Запълнили са я с нещо. Твърдо е като бетон.
— Защо са го направили? — попита Браун.
Декър се опита да надзърне зад макарата, но тя бе твърде тежка и опряна плътно до стената.
— Една от възможните причини е, за да скрият онова, което се намира отзад — отвърна Декър, погледна Марс и попита: — Готов ли си?
Двамата опряха рамене от едната страна на макарата и забутаха. Тежестта бе огромна, но Декър и Марс бяха невероятно силни — или поне бяха такива на млади години — и бяха свикнали да бутат тежки предмети. Напънаха се, но краката им се плъзнаха по пода. Двамата изругаха, обляха се в пот, вените им се издуха, но успяха да преместят макарата сантиметър по сантиметър.
Пред погледа им се появи дупка в стената. Пробита право през железобетона.
Декър надникна в нея. Там започваше тунел, целият потънал в мрак.
— Някой има ли фенерче?
Браун вдигна телефона си и включи фенерчето му. После извади пистолета си. Декър направи същото.
Браун тръгна първа.
Марс погледна Декър и попита:
— Имаш ли някаква представа какво става там? Декър отвърна на погледа му с най-сериозното изражение, което Мелвин бе виждал.
— Там е краят на онзи телефонен разговор. А може би краят и на всичко останало.
80
Навлязоха в тунела и не след дълго се озоваха пред разклон. Високо над главите им се процеждаше лъч светлина.
Браун насочи натам фенерчето си.
— Шахтата е точно над нас — прошепна тя. — Светлината идва от отворите в капака.
— Което означава, че се намираме точно под улицата — каза Декър. — На доста голяма дълбочина под нея.
— Това сигурно е шахтата, в която са работели онези хора — отбеляза Браун. — И са проникнали в този подземен тунел от сградата, в която бяхме току-що.
Ускориха крачка и скоро се озоваха пред нов разклон. В краката им имаше купчина камъни и строителни отпадъци.
— Проникнали са и тук — каза Декър. — Явно тук е бил краят на сервизния тунел.
Преминаха през дупката и се озоваха в друг тунел.
— Как са успели да го направят? Да работят точно под улицата, без никой да ги чуе и забележи? — учуди се Марс.
— Не е точно под улицата — отвърна Браун. — През цялото време вървяхме под наклон. Предполагам, че се намираме на девет метра под нивото на улицата, а над нас има тонове пръст, чакъл и асфалт. Естествена звукоизолация.