— Виж кой я е подписал специално за теб.
Джоуи погледна посвещението върху топката и облещи очи.
— На моя приятел Джоуи. Пейтън Манинг — прочете Джоуи.
— Изпраща ти и снимка — добави Декър и му показа поставената в рамка снимка. — Ще я сложа на нощното ти шкафче. Така ще можеш да я гледаш, когато пожелаеш.
Тримата взеха столове и седнаха край леглото. Марс остави топката до Джоуи. Момченцето погали мястото, където Манинг я бе подписал.
Джеймисън прошепна на Марс:
— Как успя?
— Приятел на приятел, който работи в НФЛ. Казаха ми, че когато Манинг научил за Джоуи, пожелал да дойде тук и да се срещне лично с него. Мисля, че наистина ще го направи.
— Леле! — възкликна Джеймисън. Тя извади книга от чантата си я отвори. — Джоуи, ще ти дочета „Затворникът от Азкабан“, става ли? Последната част е толкова вълнуваща.
— Добре.
Докато Джеймисън четеше, Декър подпря ръка на страничната облегалка на леглото и впери поглед в Джоуи. От време на време детето вдигаше поглед към него и се усмихваше.
В отговор Декър също му се усмихваше. Той бе изгубил Моли, когато тя беше почти на същата възраст, на каквато бе Джоуи сега.
Знаеше, че на момченцето не му остава много. Познаваше го съвсем отскоро, но Джоуи вече изглеждаше видимо отслабнал. Виждаше как тялото му се топи и смалява малко по малко.
За момента обаче Декър не виждаше синьо. Виждаше само едно усмихнато момче, което държеше футболна топка, подписана от неговия кумир.
Животът на Декър беше сложен, а бъдещето му вероятно щеше да е още по-сложно. Но за момента той не мислеше за това, нито за феноменалната си памет, нито за начина, по който се бе сдобил с нея. Не мислеше дори за своето семейство, което бе изгубил.
Погледна Джеймисън и Марс. Двама души, които въпреки многото му недостатъци завинаги щяха да си останат негови приятели.
После пак се взря в Джоуи. Момченцето лежеше със затворени очи, но ръката му обгръщаше безценната футболна топка.
Декър протегна огромната си длан и погали Джоуи по главата. Усети как очите му се навлажняват.
Засега обаче, точно в този момент, нещата бяха наред.
Декър бе свикнал да мисли за нея като за своята пейка. Небето помръкваше, вятърът се усилваше. Реката се пенеше, завихряха се водовъртежи, които сякаш увличаха собствените му мисли. Той пъхна ръце в джоба на якето си и затвори очи.
Този път не използва съвършената си памет. Тя не му трябваше, за да анализира ситуацията. За човек, който не обичаше промените, Декър бе принуден да посрещне много промени. Нова работа във ФБР. Домакин на цял блок заедно с Джеймисън. Марс идваше да живее в града. Харпър Браун навлизаше в живота му заради връзката си с Марс. Нямаше представа дали Джеймисън ще продължи да работи във ФБР. Можеше да напусне Бюрото и да се захване с нещо друго. Предполагаше, че Марс и Браун ще се оженят и ще се преместят някъде. А Богарт и Милиган можеха да получат нови назначения.
Тогава щеше да остане сам.
Еймъс Декър, роден в малко градче в Охайо и озовал се в това странно и чуждо място, наречено Вашингтон, окръг Колумбия.
Сам.
Отново.
Той разтри очи и бръкна в джоба си. Бе изпитал приятно чувство, когато седеше до леглото на Джоуи Скот, но то вече бе отминало. Макар проблемите му изобщо да не можеха да се сравнят с тези на едно безнадеждно болно дете, Декър осъзнаваше, че бъдещето му е обвито в мъгла. Абсолютната му памет можеше да се върне към предишното си състояние във всеки един момент. Или пък съзнанието му можеше да се промени отново, да го превърне в нов човек, също толкова непознат като този, който бе в момента, и да изтрие остатъците от онази личност, която е бил някога. Силата на спомените можеше да го унищожи. Можеше да се върне на улицата, да заживее в кашон. Можеше да… да остане сам, без нищо и никого. Безпокойството му нарасна, той затвори очи и задиша дълбоко.
Дръж се, човече. Дръж се.
— Мисля, че ще ти се отрази добре.
Декър отвори очи и видя Джеймисън, която носеше две чаши кафе. Подаде му едната и седна на пейката.
— Откъде разбра, че съм тук? — попита я той и разтри очи, без да я погледне.
— Имам си източници — отвърна тя с усмивка. Отпи от кафето си и промълви: — Красиво е тук.
— Така ли?
Тя го погледна.
— Приличаш на човек, потънал в дълбок размисъл.
— Не повече от обичайното.
— В теб няма нищо обичайно.
Декър отпи от кафето си и попита:
— Е, Мелвин ще се мести ли тук? Двамата с Браун заедно ли ще живеят? Ами ти какво ще правиш?