— Съмнявам се — отвърна Богарт. — Иначе би трябвало да го спомене.
— Нищо чудно това да е причината за изненадващото пътуване, което Дабни е предприел преди месец — каза Декър. — Отишъл е да се изследва и да му поставят диагноза. — Той се обърна към Уейнрайт и попита: — Възможно ли е да не е знаел за тумора?
— Всичко е възможно — отвърна предпазливо тя. — Но все пак би трябвало да има някакви симптоми. Например влошени моторни функции. Проблеми в мисловния процес. Мисля, че човек като него — богат, образован, вероятно с добра здравна застраховка — би трябвало да се е консултирал с лекар. Един най-обикновен магнитнорезонансен томограф би потвърдил наличието на тумор. А други изследвания биха показали, че е злокачествен.
— Питам се защо ли никой от колегите му не е забелязал нищо нередно — зачуди се на глас Богарт. — Те са прекарвали доста време с него.
— Същото се отнася и до съпругата му — каза Джеймисън.
— При подобно онкологично заболяване — обясни доктор Уейнрайт — краят настъпва много бързо. Дабни обаче би могъл да работи както обикновено, до определен момент, разбира се, преди туморът да нанесе прекалено големи поражения. Но ако съдя по мозъка му, краят е щял да настъпи съвсем скоро.
— Това означава ли, че е бил в състояние да скрие болестта от семейството, приятелите, колегите си? — попита Декър.
— Всичко е възможно. Нищо чудно да е вземал медикаменти, които са му помагали.
— Ако изследваме кръвта му, ще открием ли следи от лекарства? — попита Богарт.
— Вече изпратих проби за анализ — отвърна доктор Уейнрайт.
Декър сведе поглед към тялото.
— След като Дабни и бездруго е бил на крачка от смъртта, самоубийството му ми се струва по-логично. Спестил е и на себе си, и на семейството си месеци, изпълнени със страдание. Но това не обяснява защо е убил Бъркшър.
— Честно казано, мисля, че семейството му би предпочело месеците, в които баща им да гасне бавно, пред случилото се вчера — възрази Джеймисън.
— А това означава, че е имал основателна причина да убие Бъркшър. Трябва само да я открием — не ѝ остана длъжен Декър и се запъти към вратата.
— Къде отиваш? — извика Джеймисън.
— Да си взема кафе.
Кафенето, в което Дабни се бе отбил, преди да убие Бъркшър, се намираше малко по-надолу по улицата. Беше заведение от известна верига и помещението бе просторно, добре осветено, обзаведено с удобни столове и маси, на които клиентите да могат да работят. Покрай стените бяха наредени зарядни за телефони и таблети.
Декър и Джеймисън се насочиха право към барплота. Богарт бе останал да поговори още малко с доктор Уейнрайт и да проведе няколко телефонни разговора. Декър извади значката си от ФБР и се представи на момичето зад бара. Беше двайсетинагодишно, с вързана на тила кестенява коса, бял панталон и черна блуза с емблемата на кафенето. Носеше очила с кръгли рамки.
След като си поръча кафе, Декър попита:
— Бяхте ли на работа вчера?
Момичето кимна.
Декър вдигна пред себе си снимка на Уолтър Дабни.
— Уличните камери потвърждават, че той е влязъл в това заведение в десет сутринта и си е тръгнал петдесет минути по-късно.
— Това ли е онзи, който застреля жената? Гледах го по новините.
— Той е. Видяхте ли го тук? Вие ли го обслужихте?
— Да, и на двата въпроса.
— Какво си поръча?
Тя се замисли за миг.
— Чай и кифличка с къпиново сладко. Така мисля… Но по това време имам много поръчки.
— Как ви се стори? Изглеждаше ли нервен?
— Не особено, не. Изглеждаше… съвсем нормално.
— Къде седна?
Тя посочи една маса до прозореца.
Декър огледа кафенето и запамети разположението на всяка маса.
— Заведението пълно ли беше?
— Не, сутрешният час пик вече беше отминал. Мисля, че само две други маси бяха заети.
— Кои?
Тя му ги посочи. И двете бяха близо до бара.
— Забелязахте ли дали някой клиент сяда до него? Или го заговаря?
— Бях доста заета… трябваше да направя инвентаризация на някои неща. Спомням си, че го погледнах веднъж. Седеше сам и гледаше през прозореца.
— Възможно ли е някой ваш колега да е видял нещо?
— Били също беше на работа вчера, но днес почива. Той може да е забелязал нещо. Били почистваше масите.
Джеймисън ѝ връчи две визитки.
— Предайте на Били да ни се обади. Ако вие си спомните нещо, също ни звъннете.
Докато тя говореше, Декър се разположи на масата, на която бе седял Дабни.
— На този стол? — попита той.
— Не, на онзи вляво от вас — каза момичето.