Саманта и Аманда просто поклатиха глави.
Декър погледна към Ели. Тя се покашля и заговори бавно и неуверено като човек, който се намира под въздействието на опиати.
— Виждала съм само част от колегите му по време на разни коктейли и празници. Рядко ходех в офиса му. През последните пет години дори не съм стъпвала там. — И добави със съжаление: — Мисля, че изгубих връзка с тази част от живота му. — Ели Дабни огледа луксозния интериор.
Декър можеше да се досети какво си мисли тя.
Само се наслаждавах на плодовете на труда му.
— Възможно ли е жената от записа да е Ан Бъркшър? — попита Саманта.
Декър поклати глава.
— Изобщо не прилича на нея.
— В такъв случай записът не ви помага с нищо — заключи Джулс. — Не сте направили и крачка към разгадаването на случая.
— Напротив, помогна ни — възрази Декър.
— Как? — попита Джулс.
— Показва ни възможна причина баща ви да направи… каквото направи.
— Но вие нямате представа дали онова, което се вижда на записа, е свързано по някакъв начин със стрелбата — не отстъпваше Джулс.
— Убедени сме, че има връзка. Той ви е изпратил ключа от сейфа, преди да бъде направен този запис. Мисля, че е искал да знаете какво има в него. Но тази жена и хората, с които е свързана тя, не са искали това да се случи. Затова са го накарали да изпразни сейфа, преди вие да се запознаете със съдържанието му. Това означава, че по някакъв начин са разбрали какво има вътре. И вероятно са подозирали, че баща ви е изпратил ключа на някого. — Декър помълча и добави: — Има и още нещо.
Той натисна няколко клавиша на лаптопа и превъртя записа до един момент, в който Уолтър Дабни поглеждаше право към камерата.
Ели извърна глава — явно не можеше да понесе образа на покойния си съпруг, който се взира в нея.
— И защо това да е толкова важно? — попита Джулс.
— Защото видях с очите си как баща ви убива Бъркшър. И когато му наредих да свали пистолета, той се обърна и ме погледна. — Декър посочи екрана. — Изражението му беше абсолютно същото.
При тези думи и четирите жени от семейство Дабни впериха очи в лаптопа.
— И какво показва този поглед? — попита Ели с притаен дъх.
— Не бих искал да ви прозвучи прекалено драматично — отвърна Декър, — но показва, че Уолтър Дабни се е примирил със съдбата си.
14
— Беше много добра. Тиха, мълчалива, но всички я уважаваха. Освен това беше чудесен преподавател.
Декър и Джеймисън седяха срещу Вирджиния Коул, директорката на католическото училище, в което Бъркшър бе преподавала по заместване. Училището се помещаваше в стара тухлена сграда в окръг Феърфакс. Още докато спираше на паркинга обаче, Декър забеляза модерните охранителни камери.
Двамата с Джеймисън се бяха представили на рецепцията, бяха получили пропуски на посетители и бяха упътени към кабинета на директорката.
Коул беше към петдесетгодишна, с очила на метален ланец и платиненоруса коса. Тя се облегна на стола си и зарея поглед през прозореца.
— Не мога да повярвам, че е мъртва.
— Доколкото разбирам, Бъркшър е работила при вас четири години — каза Джеймисън.
— Точно така — отвърна Коул.
— Предполагам, че сте я проучили, преди да я назначите. И сте се убедили, че има право да преподава, нали? — обади се Декър.
— Разбира се. Проверката на професионалната биография на учителите е стандартна процедура. Уверихме се, че Ан Бъркшър е сертифициран преподавател. Освен това имаше отлични препоръки. Бяхме много щастливи, че успяхме да я привлечем.
— Автобиографията, която е представила, обхващаше ли целия ѝ стаж? Или само последните десет години? — попита Декър.
Коул го погледна объркано.
— Какво? Ами… да, разбира се, нали трябваше да се уверим, че има университетска диплома. И че притежава необходимия преподавателски опит.
Декър погледна Джеймисън.
— Налага се да прегледаме автобиографията ѝ — каза той.
— Ще ви направя копие на досието ѝ.
— Добре ли я познавахте?
— Не бих казала, че бяхме близки. Никога не сме се виждали извън училището. Но сме разговаряли доста често.
— Знаехте ли, че е богата? — попита Декър.
— Богата? — Изражението на Коул стана още по-объркано.
— Живяла е в апартамент в Рестън, който струва два милиона долара.
Коул беше изумена.
— Не, не съм подозирала дори. Никога не ме е канила на гости. Но един ден я видях да идва на работа с кола. Мисля, че беше стара очукана хонда.