Джеймисън я хвана за ръката.
— Мисля, че в момента не бива да се притеснявате за подобни неща, госпожо Дабни.
Ели се поуспокои и погледна съпруга си.
— Как се казваше онази жена, която Уолтър…? Казаха ми, но не помня. Всичко ми е като в мъгла.
— Ан Бъркшър. Учителка в католическата гимназия във Феърфакс. Познавате ли я?
Ели поклати глава.
— Никога не съм чувала това име. Не мисля, че и Уолтър я е познавал. Учителка? И то в гимназия? Бяхме доста млади, когато се родиха децата ни. Джулс, най-голямата ни дъщеря, е на трийсет и седем. А най-голямото ни внуче е в първи клас. Да не говорим, че никой от семейството ни не живее във Вирджиния. Освен това не сме католици, а презвитерианци.
— Добре. Благодаря ви за информацията. Много ни помогнахте.
— Ще ми трябва ли адвокат? — попита внезапно Ели.
Джеймисън се почувства неудобно.
— Не съм човекът, който може да ви даде подобен съвет. Но ако вие или съпругът ви сте ползвали услугите на адвокат или познавате такъв, би трябвало да поговорите с него.
Ели кимна безмълвно, пресегна се и отново улови ръката на съпруга си.
Минута по-късно се върна Богарт.
— Погрижихме се за всичко, госпожо Дабни — заяви той. — Според дъщеря ви всички, освен Натали ще пристигнат още тази вечер.
— Натали живее в Париж. Направих опит да се свържа с нея по телефона, но тя не вдигна. А това не е… не е нещо, което бих искала да научи от телефонния секретар или електронната поща.
— Дъщеря ви Джулс се е свързала с нея и я е уведомила. Натали се опитва да намери билет за първия полет до Щатите.
— Наистина не мога да повярвам, че това се случва — промълви Ели. — Когато Уолт излезе тази сутрин, всичко беше… идеално. А сега? — Тя вдигна поглед към тях. — Всичко отиде по дяволите. Просто ей така.
Просто ей така, повтори наум Джеймисън.
4
Напуснаха едно място, пълно с умрели хора, само за да се озоват на друго, пълно с умиращи хора.
След като се представиха на рецепцията и зададоха няколко въпроса, Декър и Милиган отидоха право при директорката на хоспис „Доминион“ Сали Палмър. Жената остана шокирана от новината за смъртта на Ан Бъркшър.
— Та тя беше тук тази сутрин! — възкликна Палмър и ги изгледа иззад бюрото си в малкия кабинет.
— Знаем, затова дойдохме — каза Декър. — Видяхме на ръката ѝ печат с името на хосписа.
— Да, това е част от процедурите ни за сигурност.
— А мястото нуждае ли се от подобни мерки? — попита Милиган.
Палмър го изгледа строго.
— Нашите пациенти са слаби и немощни, а вземат силни лекарства. Трудно могат да се защитят. Грижата за това пада върху нас и ние се отнасяме изключително сериозно към този проблем. Всички посетители се проверяват на входа, а печатът на ръката се вижда лесно. Освен това сменяме цвета всеки ден. Един поглед от персонала е достатъчен да разберем дали даден посетител има право да бъде тук или не.
Декър попита:
— Бъркшър има ли близък, който е ваш пациент? Затова ли е идвала тук тази сутрин?
— О, не. Ан беше доброволка. Идваше и прекарваше известно време с определени пациенти. Понякога роднините им живеят далече и нямат възможност да ги посещават често. Ние разполагаме с доброволци, внимателно подбрани, разбира се, които идват и разговарят с пациентите, четат им книги или просто им правят компания. Никак не е лесно да посрещнеш смъртта. Особено сам.
— С кого е разговаряла Бъркшър днес? — попита Милиган.
— Сега ще разбера. Извинете ме за минута.
Палмър стана и излезе от кабинета.
Милиган извади телефона си и провери за нови съобщения.
— Съпругата на Дабни е в болницата. Алекс пише, че Уолтър Дабни не е дошъл в съзнание и най-вероятно изобщо няма да отвори очи.
— Научили ли са нещо от нея?
— Заявила е, че не познава Ан Бъркшър, и е сигурна, че съпругът ѝ също не я познава. Не знае нищо за работата му и няма представа защо е постъпил така. Но Алекс е изпратила второ съобщение. Според госпожа Дабни мъжът ѝ е предприел неочаквано пътуване преди около месец. След това вече не бил същият.
— Не бил същият? В какъв смисъл?
— Настроението му се променило. И не ѝ казал къде е бил.
— Добре.
Милиган огледа тесния кабинет.
— Наистина ли очакваш да открием нещо тук?