— Случва се понякога някой да загине от ръката на непознат, но повечето жертви са убити от хора, които познават.
— Да, звучи успокоително — отвърна мрачно Милиган.
Двамата замълчаха. Палмър се върна след няколко минути.
— Ан Бъркшър се е срещнала с трима пациенти тази сутрин. Дороти Витърс, Джоуи Скот и Албърт Друз.
— И преди ли ги е посещавала? — попита Декър.
— Да.
— Споменахте, че е дошла рано сутринта. Това обичайно ли е за нея?
— Като се замисля… не. Обикновено идваше по обед. Тогава пациентите ни са в по-добра форма.
— Можем ли да говорим с тях? — попита Декър.
Въпросът му изненада Палмър.
— Не съм сигурна, че могат да ви кажат каквото и да било. Те са много болни. И слаби.
Декър се надигна от мястото си.
— Ясно, но Ан Бъркшър е била убита тази сутрин и задачата ни е да разберем защо. Ако е дошла тук в необичайно време малко преди да отиде в центъра на града, за да срещне смъртта си, трябва да открием причината за това.
— Ще бъдем изключително внимателни — побърза да добави Милиган.
— Налага ли се да им съобщите, че Ан е убита? Това ще ги разстрои много.
— Ще положим всички усилия да не разберат — обеща Милиган.
Декър не каза нищо. Той вече гледаше към коридора.
Дороти Витърс наближаваше деветдесет и изглеждаше съвсем слаба и крехка в последното легло, което щеше да заема на този свят. От съображения за конфиденциалност Палмър не им бе казала от какво точно е болна старицата. Управителката на хосписа ги съпроводи до стаята на Дороти, след което се върна в кабинета си.
Декър се спря на прага и огледа малката оскъдно мебелирана стая.
— Добре ли си? — попита тихо Милиган.
Декър не беше добре. Никак даже.
В момента той не виждаше онова електриковосиньо, което асоциираше със смъртта, а наситено морскосиньо. Случваше се за пръв път. Но когато погледна неизлечимо болната Дороти, разбра причината. Сетивата му очевидно обозначаваха близостта до смъртта с друг нюанс на синьото.
Интересно. Необикновеното ми съзнание продължава да ме изненадва.
Не желаеше да бъде тук, когато старицата умре, защото не искаше морскосиньото да прелее изведнъж в електриковосиньо.
— Добре съм — успя да изрече най-после Декър.
Той влезе в стаята, взе стол и седна до леглото. Милиган застана до него.
— Госпожо Витърс, казвам се Еймъс Декър, а това е Тод Милиган. Искаме да поговорим за Ан Бъркшър. Разбрахме, че е била при вас тази сутрин.
Дороти го погледна с хлътналите си очи. Кожата ѝ бе бледосива, погледът ѝ воднист, а дишането плитко. Декър виждаше централния източник до ключицата ѝ, откъдето се вливаха болкоуспокоителните.
— Да, Ан беше тук — изрече бавно тя. — Бях изненадана, защото дойде по-рано от обичайното.
— Спомняте ли си за какво говорихте?
— Кои сте вие?
Декър понечи да извади служебната си карта, когато Милиган го спря и каза:
— Приятели сме на Ан. Тя ни помоли да се отбием, защото искаше да се върне при вас да продължите разговора си, но беше възпрепятствана.
Воднистите очи на старицата се изпълниха с тревога.
— Тя… тя добре ли е? Нали не е болна?
— Не, нищо не я боли — отвърна Декър.
Това бе самата истина. Той се надяваше, че каквито и медикаменти да приема госпожа Витърс, те забавят мисловната ѝ дейност — в противен случай щеше да разбере колко нелогично е казаното от тях.
— О, говорихме си за най-обикновени неща. За времето. За книгата, която тя чете. За моята котка…
— За вашата котка? — попита Милиган.
— Съни е мъртъв. Изминаха десет години, откакто умря. Но Ан обича котките.
— И за нищо друго? — попита Декър.
— Не, не си спомням. Тя не остана дълго.
— Забелязахте ли нещо необичайно у нея?
Гласът на старицата прозвуча напрегнато:
— Сигурни ли сте, че Ан е добре? Защо ми задавате такива въпроси? Може да умирам, но не съм глупава.
Декър забеляза искрица гняв в очите ѝ, но тя бързо угасна.
— Е, щом искате да знаете истината…
Милиган го прекъсна:
— Знаем, че не сте глупава, госпожо Витърс. Моят колега искаше да каже, че Ан е паднала и си с ударила главата. Състоянието ѝ е стабилно, но е получила краткотрайна амнезия. Трябва да си спомни паролите за телефона, компютъра, алармената система в дома си. Изпрати ни да разберем за какво е говорила с хората, които е посетила днес. Трябва да ѝ предадем какво сме научили с надеждата нещо от казаното да отключи паметта ѝ. Лекарите смятат, че това може да помогне.
Дороти изглеждаше облекчена.
— А, добре! Съжалявам, че е паднала.