— Защо? — попитах. — Ако можем да изведем Фади, защо не и Шира? Явно Сам е вкарал теб и Хала през стените, той би могъл да…
— Затворът има железни решетки от всички страни — няма начин Сам да влезе и да я изведе обратно. — Имин избегна погледа ми. — Но мога да вкарам теб, за да я видиш преди екзекуцията. — Затова значи беше униформата на пазач. — Тя пита за теб.
— Това не е добра причина да не я спасите. — Имин криеше истината. Ала не знаех защо. — Ако поиска, Хала може да накара някой войник да отключи килията на Шира и да я изведе под носа на султана. Което значи, че има друга причина Шира да не е част от плана. — Не беше въпрос. — Защо?
Имин се изправи. Сякаш се давеше в униформата на пазача. Приличаше на дете, което си играе, обличайки дрехите на възрастен. Но лицето й беше по-мъдро от осемнадесетте й години.
— Защото още не сме се отказали да спасим теб.
Изведнъж разбрах защо. Ако Шира изчезнеше, все едно съм се предала. Едно бебе можеше да изчезне, без да събуди съмнение, но нямаше как смъртта на Шира да бъде фалшифицирана толкова лесно. Ако тя изчезнеше, щяха да я броят за избягала. И рано или късно очите на султана щяха да се насочат към мен, момичето, което вече веднъж бе се опитало да й помогне. Щеше да задава въпроси и да ме накара да предам въстанието с една дума.
Шира или всички останали.
— Но Айет… — взех да обяснявам, че с мен е свършено. Че бях глупава и небрежна и бяха ме хванали. Че за мен вече всичко е приключило.
— Няма нужда да се притесняваш за Айет.
Имин започна да се преобразява, да изпълва униформата. След няколко секунди бе с една глава по-висока от мен.
— Какво имаш предвид?
Тя не отговори, а яростно зачеса брадичката си, по която растеше брада.
— Мразя тези неща. — Войникът, чийто вид бе откраднала, имаше подходящ глас за даване на заповеди, дълбок и тежък. — Навид си пуска брада, откакто избягахме от лагера, та да го целувам сега е все едно си трия лицето в зебло. Да знаеш, имаш късмет, че Джин винаги е бил гладко избръснат.
— Поне Навид не изчезва по незнайни места, когато му хрумне — отвърнах. Притиснах очите си с длани, борейки се с изтощението. — Значи просто ще оставим Шира да умре?
— Доколкото виждам, една от вас трябва да умре — рече Имин. — Ако наистина го искаш, ще я спася. Но ще трябва да те убия тук и сега, та да не можеш да ни предадеш. — Потропа по ножа на колана си. Знаех, че Имин говори сериозно. Би сторила всичко за въстанието — като всеки от нас. И това включваше убийството ми. — Можеш да направиш повече за въстанието жива. А тя… — Имин се поколеба, сякаш не искаше да го каже. Но беше полуджин. Трябваше да казва истината. — Тя може да направи много повече, като умре.
* * *
Дори през лятото в затвора на двореца не беше топло. Усетих студа, който се просмукваше в костите ми, докато с Имин слизахме по протритите каменни стъпала. Пазачът на вратата хвърли един поглед на Имин с униформата и дори не опита да ни спре. Щяхме да сме сами долу.
Шира трепереше в един ъгъл, с гръб към вратата; носеше дрехите, с които бе родила. Пристъпих към нея, но Имин сложи ръка на рамото ми, за да ме спре. Посочи килията до тази на Шира.
Трябваше само да направя няколко крачки, за да осъзная, че онова, което помислих за купчина дрехи, се движи. Едва-едва. Само вдишваше и издишаше. Беше жена, паднала настрани, с тъмна коса, разпиляна върху лицето й. Но разпознах халата, който носеше — с цвят на рози и бродерия с оттенъка на презрели череши. Беше същият халат, който носеше онзи ден в менажерията.
— Айет?
— Няма смисъл. — Шира още беше с гръб към нас. — Тя вече не говори. Все едно е мъртва, само още диша. — Като Саида и Узма. Подлудена. Шира бавно се извърна и седна, подпирайки се на стената. — Искаше да знаеш къде изчезват момичетата. — Направи толкова ефектен жест, сякаш показваше палат със златни куполи. — Ето къде отиваме. Казах ти, че нямам нищо общо с това. — Тя отпусна ръка. — Добрата новина е, че само една от нас ще умре днес.
— Шира…
— Не се опитвай да ме утешаваш. — Говореше със същия тон, както когато живеехме на един етаж в Дъстуок. С презрение. Но вече не можеше да ме заблуди толкова лесно. Беше отчаяно момиче. — А ти — сопна се на Имин, която стоеше на стълбите зад мен — няма нужда да ни гледаш така. Вече съм обречена да умра. Какво друго мога да сторя до залез?
Е, смъртната присъда очевидно не бе я направила по-учтива. Поколебах се дали да не й кажа, че Имин е на наша страна. Но не това имаше значение за Шира. Кимнах леко на Имин и тя се върна по стълбите, където не можеше да ни чуе.