— Е. — Плъзнах се надолу по стената до килията, за да сме една до друга. Седемнадесет години, а не си спомнях някога да сме седели заедно. Не в Дъстуок. Нито в харема. Бяхме винаги една срещу друга. А сега седяхме една до друга със здрава желязна решетка помежду ни. — Поискала си да ме видиш.
— Не е ли забавно? Последния човек, когото изобщо бих искала да видя, е последният човек, когото виждам жива.
— Няма нужда да обясняваш, Шира. — За половин година се научих, че всеки разговор с човек от въстанието може да се окаже последен. Понякога беше. Но беше по-трудно да се абстрахирам от това, след като знаех със сигурност, че Шира е обречена. — Никой не иска да умре сам.
— О, за бога, недей да се разчувстваш, потискащо е. — Шира завъртя очи така силно, та си помислих, че може да се изгубят в главата й. — Искам от теб само едно. Твоите приятели въстаниците бяха тук. Казаха… — Тя преглътна, сякаш се опитваше да скрие от мен, че се е надявала дори за миг това да не е краят. — Казаха, че не могат да ме измъкнат. — Прониза ме чувство за вина. Можеха. Но бяха решили да спасят мен вместо нея. Избирах новото си семейство пред старото. — Но че могат да помогнат на Фади. — Тя отвори очи и вкопчи пръсти в решетките. — Не станах султима, доверявайки се на всеки срещнат. Искам да го чуя от теб. Може да не те харесвам, но си единственият човек от моята кръв тук. И казваш само истината. Кажи ми, че синът ми е в безопасност.
— Хала го изведе от двореца. — Когато думите се изплъзнаха от устата ми, знаех, че са истина. — Можем да го защитим.
Щом чу думите ми, напрежението, което дори не бях забелязала, напусна тялото й; страхът, дето бе крила дълбоко в костите си от първия път, когато я видях в баните. Дали в онзи ден бе ме погледнала — в очите ми на полуджин, и бе осъзнала, че с нея е свършено в деня, в който роди? Преди да опозная харема, щях да попитам защо е поела риска да легне с друг освен със съпруга си. Дали наистина е толкова глупава и арогантна, та да си помисли, че няма да я сполети съдбата на Ахмед и майката на Делила. Като всяка жена от харем, паднала в ръцете на друг мъж. Но откакто влязох в харема, видях достатъчно и знаех, че има и други начини да умреш тук. Айет го доказваше.
— Защо не опита да ме предадеш на султана в замяна на живота си? — изплъзна се от устата ми. Преди въстанието не вярвах, че хората правят това или онова не за самите себе си. А имаше неща у мен отпреди въстанието, от които не можех да се отърва. Неща, които ме държаха жива. — Ти знаеш коя съм. Знаеше, че си обречена. Ако оцеляването в харема е една голяма игра, защо не изигра последния си ход?
Познавах погледа, който ми хвърли, от дните ни в училището в Дъстуок. Пазеше го, в случай че кажеш нещо много глупаво в час. Този поглед даваше да се разбере, че не просто си глупав, а тя е много по-умна от теб.
— Султанът не прави сделки. Всички го знаят. Не е разменял нищо, откакто замени свободата на Мираджи за трон. Грешка, която се прави само веднъж. Вместо това взима. Както щеше да вземе от мен сведението за предателството ти и тогава и двете щяхме да умрем. Искам поне една от нас да оцелее. Бих предпочела да съм аз, разбира се, но ти ще трябва да свършиш работа. — Усмихна се леко на собствената си шега на прага на смъртта. Ала усмивката бързо изчезна. — Когато ме няма, искам още да си тук с откаченото си идеалистично въстание и да изкормиш султана и Кадир. — Колкото повече говореше, толкова повече се засилваше акцентът й. Нашият акцент от Последната страна. — Мразя ги, мразя и това, което направиха. И почти успях да взема трона им.
— Почакай — спрях я, преди да последва мислите си твърде далеч от мен. — Какво искаш да кажеш, че почти си взела трона им?
— Ферештех обеща. — Каза го със сигурността на дете, повтарящо нещо, в което наистина вярва. И не разбира, че обещанията са само думи. Но Ферештех беше джин. Ако за полуджиновете бе опасно да дават обещания, колко лошо бе да го направи истински джин? Хиляди истории за обещания на джинове, изпълнени по ужасни, мъчителни начини, се посипаха в ума ми.
— Още в началото разбрах, че харемът е игра, която е невъзможно да спечелиш. Единственият истински начин да спечелиш, е да станеш майка не на принц, а на султим. Но Кадир не може да стане баща на принцове. Просто един ден Ферештех беше в градината на харема. Сякаш бе излязъл от приказка и влязъл в живота ми, за да ме спаси. Каза, че може да ми даде син. И изведнъж се появи начин да спечеля играта, която е невъзможно да спечелиш. Да оцелея, след като Кадир загуби интерес към мен в леглото и да стана султима. — Очите й гледаха надалеч. — И щом го докоснах, той се превърна от огън в плът. И попита какво ще поискам за детето ни.