— Как така какво ще поискаш? — Устата ми бе пресъхнала.
Зачервените очи на Шира се отвориха внезапно, сякаш бе се стреснала на ръба на съня.
— Той каза, че може да изпълни едно-единствено мое желание за детето. Всеки джин може.
— Шира… — подбрах думите си внимателно. — Слушала си същите приказки като мен. Желание от джин…
— В приказките хората крадат желания. Подвеждат, лъжат и мамят, за да променят лесно съдбата си. Затова джиновете ги изкривяват. Крадците не получават нищо добро от желанията. Но ако желанието е дадено свободно…
Тогава няма нужда да го изкривяват. Наистина можеха да ти дадат най-съкровеното ти желание.
— Ти си поискала повече от принц. — Но умът ми вече не беше напълно с Шира. Той препускаше през пясъците към Дъстуок. Към майка ми. Ако беше й даден шансът да пожелае едно нещо, какво би поискала за мен? Какъв Дар бе ми дал баща ми? — Поискала си синът ти да бъде султан.
— Единственият начин да спечеля играта. — Шира облегна глава на студената каменна стена, а от устните й се изплъзна въздишка. Тогава дойдоха сълзите. — Исках да съм майка на владетел. Тогава нямаше да ми се налага да се боря за оцеляване. Можех да имам всичко, което съм желала. — Думата на един джин беше истина. Ако Ферештех бе обещал на Шира, че Фади ще бъде султан, какво значеше това за Ахмед? — Но загубих. — По лицето й се стекоха сълзи. Не бях виждала Шира да плаче. Изглеждаше някак неестествено.
— Шира, искаш ли да си тръгна?
— Не. — Тя не отвори очи. — Ти беше права. Никой не иска да умре сам.
Очаквах да усетя скръб. Ала открих само гняв. И внезапно се разярих. Не знаех на кого съм ядосана. На себе си, че не я изведох бързо. На нея, че беше толкова глупава, та да се остави да я хванат. На султана, че причини това и на двете ни.
— Трябваше да си пожелая друго — каза накрая, когато сълзите й спряха. Отвори очи отново — в тях имаше огън, който не бях съзирала у нея. Изведнъж разбрах, че през цялото време е била там. У дома в Дъстуок, когато си мислех, че съм единствената, дето толкова много иска да се измъкне. В харема, когато мислех, че съм единствената, дето крие нещо. Тя просто бе се прикрила много по-умело от мен. — Кажи ми, че ще спечелиш, Амани. Че ще избиеш всички. Че ще отнемеш страната ни от тях и синът ми ще е в безопасност в свят, който не иска да го унищожи. Това е истинското ми желание. Кажи ми го.
Отворих уста и я затворих, борейки се за думите. Казването на истината беше опасна игра. Имаше толкова много думи, които исках да кажа. „Никой няма да навреди на сина ти. Няма да го позволя. Синът ти ще живее свободен и ще порасне силен и умен. Ще доживее да види как тази прогнила власт се разпада. Ще доживее да види как тираните падат, а героите се издигат на тяхно място. Ще получи детството, което ние нямахме. Ще тича, докато краката му се уморят, ако пожелае, просто гонейки хоризонта, или ще пусне корени тук, ако предпочита. Ще бъде син, с когото всяка майка би се гордяла и никой няма да му навреди в света, който ще създадем, след като си отидеш."
Беше твърде опасно да обещая такива неща. Не бях всесилен джин — не можех да давам обещания. Успях да кажа само:
— Не знам какво ще стане, Шира. Но знам за какво се боря.
— Гледай да е така. — Шира опря глава в студения метал. — Защото ще умра за него. За това замених твоето въстание. — Сълзите й бяха пресъхнали. — Обещах им, че ако изведат сина ми, ще покажа на този град как умира едно момиче от пустинята.
* * *
Тълпата на площада пред двореца бе неспокойна, тътнеше от шум. Чух го още преди да стигна до балкона на двореца. Беше почти залез и бяха отвели Шира. Предложиха й чисти дрехи, но тя отказа. Не се наложи да я влачат; тя не се бореше, нито плачеше. Когато дойдоха за нея, се изправи като султима, която отива да поздрави поданиците си, а не като момиче, поело към смъртта.
Накара ме да обещая, че ще остана с нея до края. Не можех да я последвам на площадката за екзекуции, но нямаше да наруша обещание, дадено на умиращо момиче. Никой не се опита да ме спре, докато вървях по коридорите на двореца, а Имин ме следваше като сянка.
Пристъпих през завесите и видях добре Изман за пръв път от деня, в който пристигнах. Балконът бе наполовина заслонен от изкусно резбован парапет, за да виждаме града, без хората навън да ни виждат. Откриваше се гледка към огромен площад, двойно по-голям от въстаническия лагер в каньона. И беше пълен до пръсване. Новината за екзекуцията на султимата се разпространи бързо. Хората се тълпяха да видят как жена от харема умира, защото е родила чудовище. Беше като нещо от приказките, но сега щяха да го видят на живо.